Рик Риърдън - Проклятието на титана

Сетих се за последната голяма метална статуя, с която се бяхме сблъскали. Резултатът не беше кой знае колко добър. Но реших да не го споменавам.

— Предлагам да заложим на „Дървеният бик“ — обади се Зои. — Не е зле да хапнем нещо.

— Надървения бик? — повтори ухилен Гроувър. — Не мисля, че бих избрал точно него.

И Талия се усмихна.

— Аз със сигурност не бих стъпила там!

Може би защото бяхме ужасно уморени и емоционално изтощени, тримата така се разкикотихме, че накрая чак коремите ни заболяха от смях. Не можехме да се спрем. Зои ни гледаше объркано и клатеше глава.

— Какво ви става? Какво толкова казах?

Сигурно щяхме да продължим да се смеем още дълго, но изведнъж отнякъде се чу:

— Мууу!

Усмивката изчезна от лицето ми. За миг се зачудих дали не ми се е сторило, но Гроувър също беше спрял да се смее и се оглеждаше изненадано.

— Крава ли чух?

— Може би вика бика? — извика през смях Талия.

— Не — възрази Гроувър. — Сериозно говоря.

Зои се ослуша.

— Нищо не чувам.

Талия се взираше в мен разтревожено.

— Добре ли си, Пърси?

— Да — отвърнах. — Вие вървете. Аз ей сега ще дойда.

— Какво става? — попита Гроувър.

— Нищо — рекох. — Просто… трябва да помисля малко.

Те се поколебаха, но в крайна сметка влязоха в туристическия център без мен. Щом се скриха вътре, аз изтичах до северния край на стената и надникнах над парапета.

— Мууу!

Във водата на петнайсетина метра под мен плуваше приятелката ми от Лонг Айлънд, змиекравата Беси.

Огледах се. По стената тичаха деца. Бавно-бавно се влачеха пенсионери. Имаше и няколко семейства. Но засега като че ли никой не беше забелязал Беси.

— Какво правиш тук? — извиках.

— Мууу! — отвърна настойчиво тя, май се опитваше да ми каже нещо.

— Как стигна дотук?

Бяхме на хиляди мили от Лонг Айлънд и на стотици мили навътре в сушата. Нямаше как да измине това разстояние с плуване. И въпреки това беше тук.

Беси направи кръгче и почеса глава в стената на язовира.

— Мууу!

Искаше да тръгна с нея. Призоваваше ме да побързам.

— Не мога — отвърнах. — Приятелите ми са вътре.

Тя ме погледна с тъжните си кафяви очи. След това отново измуча настоятелно, преметна се презглава и изчезна във водата.

Поколебах се. Нещо не беше както трябва. Беси беше дошла да ме предупреди. Чудех се дали не трябваше да скоча и да я последвам, но изведнъж се спрях. Косъмчетата на ръцете ми настръхнаха. Обърнах се, от източния край на стената се бяха задали двама мъже и бавно се приближаваха към мен. Бяха облечени в сиви камуфлажни униформи, под прозрачната кожа на лицата се белееха черепи.

Минаха през група деца, като грубо ги разбутаха.

— Хей! — извика възмутено едно момче.

Един от мъжете обърна към него озъбения си череп и щракна с челюсти.

— Аааа! — изпищя детето и цялата групичка се разбяга.

Хукнах към туристическия център.

Почти бях стигнал до стълбите, когато зад мен изсвистяха спирачки. Един черен микробус спря рязко по средата на пътя в западния край на стената, като едва не прегази няколко пенсионери.

Вратите на микробуса се отвориха и навън се изсипаха още зомбита. Бяхме обградени.

Хукнах по стълбите и прелетях през входа на музея. Пазачът на металдетектора изкрещя след мен, но аз не спрях.

Профучах покрай изложбата и се скрих зад една група, скупчила се да слуша обясненията на екскурзовод. Огледах се, но приятелите ми не се виждаха никъде. Къде беше заведението?

— Стой! — извика пазачът.

Нямаше къде да се скрия и затова се шмугнах в асансьора заедно с групата туристи. Успях да се промуша вътре миг преди вратите да се затворят.

— Сега ще се спуснем триста и петдесет метра — заяви бодро екскурзоводката. Беше с дълга черна коса, вързана на опашка, и с очила. Вероятно изобщо не беше забелязала, че пазачът тича след мен. — Няма от какво да се страхувате, дами и господа, асансьорът почти никога не се разваля.

— Оттук ли се стига до заведението? — попитах аз.

Възрастните край мен се усмихнаха. Екскурзоводката се обърна и ме погледна така, че косъмчетата на врата ми настръхнаха.

— Да, оттук се стига до турбините, младежо — отвърна тя. — Не чу ли какво обяснявах горе?

— А! Да, чух ви, разбира се. А има ли друг изход?

— Не — обади се един мъж зад мен. — Единственият друг изход е с другия асансьор нагоре.

Вратите се отвориха.

— Право напред — упъти ни екскурзоводката. — В края на коридора ви очаква Друг наш служител.