Рик Риърдън - Проклятието на титана

Нямах друг избор, освен да поема с групата.

— Младежо! — извика екскурзоводката. Обърнах се. Беше свалила очилата си. Очите й бяха смайващо сиви, като буреносни облаци. — Винаги има изход за този, който го потърси.

Вратите се затвориха и я скриха. Останах сам.

Но преди да се размисля какво точно означаваха думите на екскурзоводката, зад ъгъла се чу „дзън“. Пристигна и вторият асансьор, от който се разнасяше познат звук — тракане на зъби на черепи.

Хукнах след групата туристи в прокарания през скалата тунел. Стори ми се безкраен. Стените бяха влажни, чуваше се тихо жужене и грохот на вода. Изскочих на един балкон над водноелектрическата централа. На двайсетина метра под мен бяха турбините. Помещението беше огромно, но не се виждаше друг изход, освен ако не се пробвах да скоча във водата и да мина през перките на турбините. Нямах подобно намерение.

Друг екскурзовод с микрофон обясняваше на туристите за водните запаси в Невада. Молех се само Талия, Гроувър и Зои да са добре. Ами ако скелетите ги бяха открили вече? Но, от друга страна, можеше още да са в заведението, без да подозират, че сме обградени. Колко глупаво бях постъпил — сам се бях напъхал в капан стотици метри под земята.

Запробивах си път през тълпата, като се мъчех да не се набивам в очи. В другия край на балкона зърнах някаква ниша в скалата, където можеше да се скрия. Не изпусках от ръката си Въртоп.

Докато стигна до нея, нервите ми се опънаха до краен предел. Заотстъпвах заднишком в нишата, като не отделях поглед от тунела, от който бях дошъл.

Изведнъж зад мен се чу шум, досущ като шиптящия звук, който издаваха скелетите.

Реагирах инстинктивно, свалих капачката на Въртоп, завъртях се и замахнах с меча.

Момичето, което се бях опитал да съсека, изкрещя и изтърва пакетче с носни кърпички.

— Боже мой! — извика тя. — Винаги ли убиваш хората, които си духат носа?

Първото, което ми мина през ума, беше, че не я бях наранил. Острието беше минало през тялото й, без да й направи нищо.

— Ти си смъртна!

Тя ме погледна изненадано.

— Какви ги приказваш? Естествено, че съм смъртна! Как си успял да промъкнеш този меч под носа на пазачите?

— Не съм… Чакай малко! Нима виждаш меча?

Момичето поклати глава. Очите й бяха зелени като моите. Косата й беше червеникавокафява. Носът й също беше червен, явно беше настинала. Беше облечена в тъмночервен пуловер с емблемата на Харвард и издраскани с химикал и покрити с дупки джинси, сякаш в свободното си време тя се забавляваше да ги боде с вилица.

— Какво, сигурно сега ще се опиташ да ме убедиш, че е най-голямата клечка за зъби в света! — рече тя. — Но защо не ми направи нищо? Не че се оплаквам. Кой си ти? И какво е това на раменете ти? Лъвска кожа?

Въпросите й летяха един след друг и аз имах чувството, че все едно ме замеряше с камъни. Не знаех какво да отговоря. Погледнах дали кожата на Немейския лъв не е възвърнала истинската си форма, но на мен пак си ми изглеждаше като кафяв шлифер.

Скелетите приближаваха. Нямах време за губене. Но не можех да отделя очи от червенокосото момиче. Изведнъж се сетих какво беше направила Талия в „Уестовър Хол“, за да заблуди учителите. Може би и аз щях да успея да използвам мъглата.

Съсредоточих се и щракнах с пръсти.

— Това, което виждаш, не е меч, а най-обикновен химикал.

Тя премига.

— Глупости! Меч си е, хахавелник такъв!

— А ти коя си? — попитах ядосано.

Момичето възмутено изсумтя и гордо отговори:

— Рейчъл Елизабет Деър. А сега ще отговориш ли на въпросите ми, или да извикам охраната?

— Недей! — спрях я. — Бързам. Гонят ме.

— Бързаш или те гонят?

— Ами… и двете.

Тя гледаше някъде над рамото ми и изведнъж се ококори.

— Тоалетната!

— Какво?

— Тоалетната! Зад мен! Веднага!

Не знам защо, но я послушах. Пъхнах се в мъжката тоалетна, а Рейчъл Елизабет Деър остана отвън. После ми се струваше, че съм постъпил като страхливец. Но това спаси живота ми.

Чух тракане и съскане, скелетите се приближиха.

Стиснах здраво Въртоп. Какви ги вършех? Бях оставил отвън едно простосмъртно момиче да загине. Канех се да изскоча навън и да се изправя срещу зомбитата, когато Рейчъл Елизабет Деър заговори като картечница:

— О, Боже мой! Видяхте ли онова момче? Добре, че дойдохте! Опита се да ме убие! Има меч, за Бога! Къде блее охраната, че е позволила на един размахващ меч луд да проникне в национална архитектурна забележителност? Боже мой! Избяга натам, към турбините. Стори ми се, че го видях да се катери по тях. Ама може и да е паднал.