Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Има и такива простосмъртни — каза тя. — Никой не знае защо.

Изведнъж ми просветна — никога не се бях замислял за това, — че майка ми беше същата! Беше зърнала минотавъра на хълма над лагера и веднага го беше познала. Изобщо не се беше изненадала миналата година, когато й казах, че приятелят ми Тайсън е циклоп. Може би го беше знаела от самото начало. Нищо чудно, че през цялото ми детство толкова се беше страхувала за мен. Виждаше през мъглата дори по-добре от мен.

— Момичето беше страшно досадно — рекох. — Но се радвам, че не й светих маслото. Това би било лошо.

Талия кимна.

— Сигурно е хубаво да си обикновен простосмъртен.

Каза го така, сякаш отдавна си го мислеше.

— Къде искате да ви оставим? — попита Ханк, след като ме събуди. Бях задрямал.

Погледнах надолу и възкликнах:

— Еха!

Бях виждал снимки на Сан Франциско, но за първи път идвах тук. Стори ми се най-красивият град на света — един по-малък и по-чист Манхатън, заобиколен със зелени хълмове, обгърнати от мъгла. Имаше голям залив с кораби, острови и яхти, над водата искреше мостът „Голдън Гейт“. Прищя ми се да го снимам и да изпратя снимката като картичка. „Поздрави от Фриско. Все още съм жив. Липсваш ми.“

— Ето там — предложи Зои. — На крайбрежната алея.

— Добра идея — обади се Чък. — С Ханк може да минем за гълъби.

Спогледахме се.

— Шегувам се — усмихна се той. — Да не мислите, че статуите нямат чувство за хумор?

Оказа се, че изобщо не се налагаше да минават за каквото и да е. Беше рано сутринта и крайбрежната алея беше празна. Само изкарахме акъла на един бездомник, свил се да поспи на товарното пристанище. Когато видя Ханк и Чък, той побягна, пищейки за метални ангели от Марс.

Сбогувахме се с ангелите и те отлетяха да купонясват с мраморните девойки. И аз изведнъж осъзнах, че нямах никаква представа какво ще правим оттук насетне.

Бяхме стигнали до Западното крайбрежие. Артемида беше някъде тук. Анабет също — или поне така се надявах. Но нямах никаква идея как да ги намерим, а ни оставаше само един ден до зимното слънцестоене. Нито пък знаех нещо повече за чудовището, по чиито следи беше тръгнала Артемида. Предполагаше се, че то ще се появи при нас. Трябваше да „покаже следата“, само че него го нямаше. И сега стояхме на кея без пари, без приятели и без късмет.

След кратко обсъждане стигнахме до извода, че е най-добре да разберем какво е това тайнствено чудовище.

— Но как? — измърморих аз.

— Питай Нерей — обади се Гроувър.

— Какво? — присвих очи объркано.

— Нали Аполон ти каза да намериш Нерей?

Съвсем бях забравил за разговора си с бога на Слънцето.

— Морският старец — кимнах. — Посъветва ме да го намеря и да го накарам да ни каже каквото знае. Но как да го открия?

— Стария Нерей, а? — намръщи се Зои.

— Познаваш ли го? — попита Талия.

— Майка ми беше морска богиня. Да, знам го. Никога не е било трудно да го намери човек за съжаление. Достатъчно е само да последваш миризмата.

— Коя миризма? — обърках се още повече аз.

— Елате — подкани ни тя без особен ентусиазъм. — Ще ви покажа.

Спряхме до контейнера с изхвърлени дрехи и аз веднага се досетих, че съм загазил. Пет минути по-късно Зои ме беше издокарала с прокъсана риза, три номера по-големи джинси, яркочервени кецове и мека шапка.

— О — Гроувър едва се сдържаше да не се разсмее, — сега вече изобщо не биеш на очи!

Зои кимна доволно.

— Типичен скитник!

— Много благодаря — измърморих. — И защо трябваше да се преоблека така?

— Казах ти вече. За да не биеш на очи.

Тръгнахме обратно към пристана. След дълго обикаляне накрая изведнъж Зои спря. Посочи един кей, където група бездомници се бяха събрали върху проснати на пясъка одеяла и чакаха да отвори трапезарията за безплатна храна.

— Някъде там е — рече тя. — Все гледа да е близо до водата. Обича да се препича на слънцето.

— И как ще го позная?

— Промъкни се при тях — продължи Зои. — Направи се, че си избягал от вкъщи. Ще го познаеш. Мирише… особено.

— Страхотно. — Нямах желание да я разпитвам по-подробно. — И след като го намеря?

— Сграбчваш го — рече тя — и не го пускаш. Той ще се опита да се отърве от теб. Каквото и да прави, не го пускай. Така ще го накараш да ти каже за чудовището.

— Ние ще ти пазим гърба — обеща Талия. Махна едно вълмо косми от рамото ми, събрало се кой знае откъде, и погнусено тръсна ръка. — Не, не ща да имам нищо общо с гърба ти! Ще те гледаме отдалече.

Гроувър вдигна палец.