Рик Риърдън - Проклятието на титана

Измърморих колко се радвам, че имам толкова добри приятели, и поех към кея.

Нахлупих шапката ниско над очите си и се престорих, че се полюлявам, сякаш всеки миг ще припадна, което не беше трудно, предвид колко бях изморен. Минах покрай бездомника, когото бяхме видели на крайбрежната алея — сега той се опитваше да убеди приятелите си, че наистина е видял метални ангели от Марс.

Не миришеше приятно, но пък миризмата не беше особена. Продължих нататък.

Двама мазни типове с найлонови торбички на главите вместо шапки ме огледаха подозрително.

— Чупката, хлапе! — измърмори единият.

Отминах ги. И те миришеха лошо, но най-обикновено лошо. Нищо необичайно.

Заобиколих една възрастна жена с пазарска количка, пълна с пластмасови фламингота. Тя се дръпна от мен така, сякаш се канех да й ги открадна.

В края на кея един дядка на видима възраст около милион години се беше проснал на земята и се препичаше. Беше облечен с пижама и космат халат, който навремето вероятно е бил бял. Мъжът беше дебел, с бяла, леко жълтееща брада и приличаше на Дядо Коледа, измъкнат от леглото посред нощ и отъркаляй в контейнер за боклук.

А как миришеше…

Спрях. Миришеше не просто ужасно, а океански ужасно. На гниещи водорасли, умряла риба и солена вода. Ако океанът имаше грозна страна, този тип беше тя.

Едва се сдържах да не повърна, но седнах до него, все едно бях уморен. Дядо Коледа подозрително отвори едното си око. Усещах как ме оглежда, но не се обърнах. Замърморих за глупавото училище и глупавите родители — реших, че това ще му се стори достоверно.

Дядо Коледа отново задряма.

Напрегнах мускули. Знаех, че отстрани ще сме странна гледка. Нямах представа как щяха да реагират другите бездомници. Но въпреки това скочих върху Дядо Коледа.

— Аааа! — изкрещя той. И вместо аз да го сграбча, той сграбчи мен. Явно само се беше преструвал на задрямал. И въобще не приличаше на слаб немощен старец. Хватката му беше желязна. Стисна ме така, че едва не ме удуши, и на всичкото отгоре започна да крещи за помощ.

— Срамота! — извика един от бездомниците. — Онова хлапе се нахвърли на бедния старец!

Изтърколих се по кея и главата ми се фрасна в колчето на парапета. Едва не припаднах от болка. Нерей усети, че се отпускам, и охлаби хватката си. Канеше се да побегне. Посъвзех се и го сграбчих отново.

— Нямам никакви пари! — Той се опита да се изправи, но аз го стисках здраво през гърдите. Отвратителната миризма на развалена риба ме блъскаше в носа, но не го пусках.

— Не искам пари — рекох задъхано. — Аз съм полубог. Искам информация!

Това го накара да удвои усилията си да се отскубне.

— Герои! Защо винаги идвате при мен!

— Защото знаеш всичко.

Нерей изръмжа и се опита да ме отърси от гърба си. Все едно се бях хванал за лъкатушещо влакче на ужасите. Той се мяташе насам-натам, влачеше ме след себе си, но аз стисках зъби и не го пусках. Политнахме към ръба и изведнъж ми хрумна идея.

— Внимавай! Ще паднем във водата!

Номерът ми свърши работа. Нерей изкрещя победоносно и се устреми към ръба. Двамата пльоснахме в залива на Сан Франциско.

Едва ли се е изненадал приятно, когато е усетил, че сега го стискам по-здраво — океанът ми вдъхна нови сили. Но Нерей криеше в ръкава си и други номера. Изведнъж се преобрази и в ръцете ми се озова гъвкав черен тюлен.

Чувал съм шеги за това какво е да се мъчиш да държиш намазано с олио прасе, но повярвайте ми, още по-трудно е да не изпуснеш тюлен във вода. Нерей се устреми надолу, извиваше се, мяташе се и се гърчеше в тъмната вода. Ако не бях син на Посейдон, не бих успял да го удържа.

После внезапно започна да расте, превърна се в кит и изскочи на повърхността, като ме повлече след себе си, тъй като бях сграбчил тръбната му перка.

Група туристи на брега смаяно се развикаха.

Махнах им. Спокойно, тук, в Сан Франциско, това се случва всеки ден!

Нерей отново се гмурна и този път прие формата на хлъзгава змиорка. Без да се мая, стиснах тънкото тяло и се опитах да го вържа на възел. Щом осъзна какво се мъчех да направя, той възвърна човешкия си вид.

— Защо не се удави? — изкрещя той, обсипвайки ме с юмруци.

— Защото съм син на Посейдон!

— Проклет да е този самозванец! Аз бях тук преди него!

Накрая се предаде и се строполи на пристана за лодки. Над нас имаше туристически кей с магазинчета, нещо като мол над водата. Нерей дишаше тежко. Чувствах се страхотно. Цял ден можех да се боричкам с него във водата, без да се изморя, но не му го казах. Нека се утешаваше с мисълта, че се е представил достойно.