Рик Риърдън - Проклятието на титана

Мъжете се закашляха. Доктор Торн ме обсипа с шипове от опашката си, но те отскочиха от лъвската кожа.

— Гроувър, кажи на Беси да се гмурне в дълбокото и да не мърда оттам — заповядах аз.

— Мууу! — преведе той. Надявах се Беси да го разбере.

— Кравата… — измърмори все още замаяната Талия.

— Хайде! — Дръпнах я след мен и хукнахме по стълбите към кея. Прелетяхме покрай първото магазинче. Чух как мантикорът крещи на подчинените си да ни последват. Във въздуха свистяха куршуми, туристите се разпищяха.

Стигнахме до края на кея и се скрихме зад едно павилионче със сувенири — китайски чанове, ловци на сънища и всякакви други дрънкулки, които искряха на слънцето. Отстрани имаше чешмичка. На скалите под кея се препичаха няколко морски лъва. Пред нас беше заливът на Сан Франциско: мостът „Голдън Гейт“ остров Алкатрас, а отвъд него, на север, тънеха в мъгла зелени хълмове. Гледката беше невероятна, само за снимка, като се изключеше факта, че всеки миг щяхме да умрем и след ден-два и целият свят щеше да загине.

— Скачай! — извика Зои. — Можеш да се спасиш в морето, Пърси! Помоли баща си за помощ. Накарай го да се погрижи за офиотавроса.

Беше права, но не можех да го направя.

— Няма да ви оставя — отвърнах. — Ще се бием заедно.

— Трябва да предупредим нашите в лагера! — извика Гроувър. — Поне да знаят какво става.

В този миг забелязах, че кристалните джунджурии в павилиона отразяваха слънчевите лъчи. Чешмата не беше далеч…

— Да предупредим лагера — прошепнах. — Добра идея!

Извадих Въртоп и замахнах. От прерязаната тръба бликна силна струя.

Водата плисна Талия в лицето и тя сепнато изпищя. Унесеният й поглед най-сетне изчезна.

— Какво ти става? — извика тя. — Полудя ли?

Гроувър обаче се беше досетил какво исках да направя и вече бъркаше в джоба си за монета. Хвърли една златна драхма в грейналата дъга.

— О, богиньо, приеми дара ми!

Дъгата потрепери.

— Свържете ни с лагера! — помолих аз.

Но в искрящите водни пръски се появи точно този, когото най-малко исках да видя: господин Д., облечен в любимия си леопардов анцуг, ровеше в хладилника.

Той лениво вдигна глава.

— По какъв въпрос?

— Къде е Хирон? — извиках нетърпеливо аз.

— Що за обноски… — Дионис надигна бутилка гроздов сок и отпи. — Така ли са те учили да поздравяваш?

— Здравейте — поправих се аз. — Всеки миг ще загинем! Къде е Хирон?

Господин Д. като че ли се замисли. Едва се сдържах да не се разкрещя, но знаех, че това нямаше да помогне. Зад нас се чуваха стъпки и писъци — наемниците на мантикора се приближаваха.

— Ще загинете — повтори дълбокомислено господин Д. — Колко вълнуващо. Страхувам се, че Хирон го няма. Да му предам нещо?

Погледнах приятелите си.

— Мъртви сме.

Талия стисна копието си. Вече отново приличаше на познатата бойна Талия.

— Но поне ще умрем достойно в бой!

— Колко благородно. — Богът сподави прозявката си. — И какъв точно е проблемът?

Въпреки че не виждах кой знае какъв смисъл, набързо му обясних за офиотавроса.

— Хммм… — той оглеждаше замислено продуктите в хладилника. — Значи това било. Разбирам.

— А на вас хич не ви пука! — изкрещях аз. — Просто ще ни гледате как умираме!

— Да видим… Май тази вечер ми се е прияло пица.

Понечих да замахна с меча през дъгата, за да прекъсна връзката, но не ми остана време. Доктор Торн изкрещя победоносно и се озова до нас, заедно с двама от наемниците си. Други двама се появиха на покривите на магазинчетата. Мантикорът захвърли шлифера си и прие истинския си вид — с дълги лъвски нокти и опашка с отровни шипове.

— Чудесно! — заяви той. Хвърли поглед на изображението в дъгата и подигравателно изсумтя. — Няма кой да им помогне!

— Би могъл да помолиш за помощ — измърмори господин Д., така че само аз да го чуя. — Пробвай, какво толкова ще ти стане от едно „моля“?

„На куково лято!“, помислих си аз. Нямаше да загина, молейки за помощ гадняр като господин Д., само за да може той да ни се присмива, гледайки ни как умираме.

Зои постави стрела на тетивата. Гроувър опря флейтата о устните си. Талия вдигна щита си, по бузите й се стичаха сълзи. Изведнъж ми просветна, че това не й се случваше за първи път. Тя се беше сражавала сама на билото на хълма над лагера. Беше жертвала живота си, за да спаси приятелите си. Само дето този път това нямаше как да стане.

Как можех да допусна това да се повтори?

— Моля ви, господин Д. — прошепнах, — помогнете ни.