Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Влезте — покани ни той.

Изобщо не си личеше, че са се нанесли в къщата наскоро. По стълбите се търкаляха роботчета на ЛЕГО, две котки спяха на дивана във всекидневната. Масичката беше отрупана със списания, на пода беше захвърлено детско яке. Цялата къща ухаеше на току-що изпечени шоколадови бисквити. От кухнята се носеше джаз. Един разхвърлян, уютен и щастлив дом — място, в което винаги се е живяло.

— Татко! — извика едно момченце. — Той ми разглобява роботите!

— Боби — отвърна разсеяно професор Чейс, — не разглобявай роботите на брат си.

— Аз съм Боби! — възкликна малчуганът. — Той е Матю!

— Матю — повтори професор Чейс, — не разглобявай роботите на брат си!

— Добре, тате!

Професор Чейс се обърна към нас.

— Да се качим горе в кабинета ми. Насам.

— Скъпи? — обади се женски глас. Мащехата на Анабет се появи във всекидневната, бършеше ръцете си с кърпа. Красива азиатка с червеникава коса, вързана на кок. — Кои са нашите гости?

— О! — смути се професор Чейс. — Това са…

Той се взря в нас объркано.

— Фредерик! — смъмри го тя. — Забравил си дори да ги попиташ за имената им!

Представихме се смутено. Госпожа Чейс изглеждаше много мила. Попита ни дали не сме гладни. Признахме си и тя отвърна, че ще ни донесе сладки, сандвичи и безалкохолни.

— Дошли са заради Анабет, скъпа — рече професор Чейс.

Предполагах, че при споменаването на името на заварената й дъщеря госпожа Чейс ще избухне и ще се разкрещи, но тя само облиза устни загрижено.

— Добре. Вървете в кабинета, ей сега ще ви донеса нещо за хапване. — Спря се до мен и ми се усмихна. — Радвам се да се запознаем, Пърси. Анабет много ми е говорила за теб.

Качихме се горе, влязохме в кабинета на професора и аз не успях да се въздържа да не възкликна:

— Леле!

По стените на стаята от пода до тавана бяха подредени книги, но вниманието ми всъщност беше привлечено от военните модели. На една голяма маса бяха подредени миниатюрни танкове и войници, разположени покрай широка, изрисувана със синьо, река, с макети на хълмове, дръвчета и всичко останало. От тавана висяха модели на стари самолети, наклонени под различни ъгли, сякаш пикираха.

Професор Чейс се усмихна.

— Третата битка край Ипър. Пиша книга за използването на самолетите „Сопуит Кемъл“ при обстрелването на противника. Според мен те са изиграли много по-важна роля, отколкото се смята.

Откачи едно самолетче от кордата, пренесе го над бойното поле, бръмчейки, и започна да събаря германските войници.

— Ясно — кимнах аз. Знаех, че бащата на Анабет е преподавател по военна история. Но тя никога не беше споменавала, че си играе с войничета.

Зои пристъпи напред и внимателно огледа макета.

— Германците бяха по-далеч от реката.

Професор Чейс зяпна.

— Откъде знаеш?

— Бях там — отвърна тя невъзмутимо. — Артемида искаше да ни покаже как се бият простосмъртните и колко ужасна е войната. И колко е глупава, също така. Битката беше истинска касапница.

Професорът направо онемя от изненада.

— Ти…

— Тя е ловджийка — обадих се аз. — Но не затова сме тук. Трябва…

— Видя ли самолетите? — заразпитва той. — Колко бяха? В каква формация летяха?

— Господине — прекъсна го Талия, — Анабет е в опасност.

Това привлече вниманието му. Той остави самолета.

— Разкажете ми всичко от самото начало — подкани ни бащата на Анабет.

Не беше лесно, но се опитахме. Междувременно навън се смрачи. Времето ни изтичаше.

Когато свършихме, професор Чейс се строполи в коженото си кресло. Сплете пръсти.

— Горкичката ми смела Анабет! Трябва да побързаме!

— Трябва да се качим на връх Тамалпаис — рече Зои. — И то веднага.

— Ще ви закарам. Най-бързо ще е да литнем със самолета, но той е само с две места.

— Имате истински самолет? — ахнах аз.

— Долу на летището в Криси — отвърна с едва спотаена гордост професор Чейс. — Заради него се наложи да се преместим тук. Спонсорира ме частен колекционер, който притежава една от най-богатите колекции от оръжия от Първата световна война. Той ми позволи да възстановя един истински „Сопуит Кемъл“…

— Господине — прекъсна го отново Талия, — достатъчно е да ни дадете колата си. Няма смисъл да идвате с нас. Опасно е.

Професор Чейс се намръщи.

— Почакай малко, млада госпожице. Анабет ми е дъщеря. Колкото и да е опасно…

— Закуската пристига! — обяви от прага госпожа Чейс и влезе с табла със сандвичи с фъстъчено масло и сладко, кока-кола и току-що извадени от фурната сладки с все още разтопен шоколад. С Талия се нахвърлихме на сладките, докато Зои обясняваше: