Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Спри! Веднага!

Зои сигурно също беше усетила, че нещо не е наред, тъй като натисна рязко спирачки, без да възрази. Жълтият фолксваген се завъртя два пъти и спря на ръба на скалата.

— Навън! — Талия отвори вратата и ме бутна силно. Двамата се изтърколихме на банкета. В следващия миг се разнесе оглушителен гръм.

Удари мълния и фолксвагенът на професор Чейс избухна като граната. Ако Талия не ме беше заслонила с щита си, сигурно щях да загина от разхвърчалите се шрапнели. Чу се зловещо барабанене, все едно падаше дъжд от метални капки, и когато отворих очи, видях, че сме заобиколени от парчета. Част от калника се беше забил вертикално в асфалта. Димящият таван се въртеше в кръг. Наоколо се въргаляха жълти метални отломки.

Преглътнах гадния вкус на пушек в устата си и се обърнах към Талия.

— Спаси ми живота.

— „Бащина десница живота на свое чедо ще отнеме“ — прошепна тя. — Проклет да е! Иска да ме унищожи? Мен?

Трябваше ми секунда, за да разбера, че говореше за баща си.

— Не, не, това не беше Зевс! Не го вярвам!

— А кой е бил тогава? — попита Талия.

— Не знам. Зои произнесе името на Кронос. Може той…

Тя поклати глава, изглеждаше едновременно ядосана и зашеметена.

— Не. Не е бил той.

— Чакай — сепнах се аз. — Къде е Зои? Зои!

Изтичахме до опожарения фолксваген. Вътре нямаше никого. Не я открихме нито нагоре, нито надолу по пътя. Надникнах от ръба. Дали не беше паднала в пропастта?

— Зои! — изкрещях.

В следващия миг тя се озова до мен и ме дръпна за ръката.

— Млъкни, глупако! Да не искаш да събудиш Ладон?

— Там ли сме вече?

— Близо сме — отвърна тя. — Следвайте ме.

По шосето се носеха гъсти вълма мъгла. Зои пристъпи напред и изведнъж изчезна. С Талия се спогледахме.

— Представи си Зои — рече Талия. — Тя ще ни води. Мисли си за Зои и върви напред.

— Почакай, Талия. Онова, което стана долу на пристана… Имам предвид мантикора и жертвоприношението…

— Не искам да говоря за това!

— Нали не би… сещаш се за какво питам.

Тя се поколеба.

— Просто не бях на себе си. Нищо повече.

— Не Зевс е запратил мълнията по колата. Кронос е бил. Той се опитва да те манипулира, да те настрои срещу баща ти.

Талия си пое дълбоко дъх.

— Пърси, знам, че се опитваш да ме ободриш. Благодаря ти. Но нямаме време за приказки, да вървим.

Скочи в гъстата пелена и аз я последвах.

Когато мъглата се проясни, видях, че се бяхме озовали на черен неасфалтиран път, виещ се нагоре по склона на планината. Тук тревата беше по-буйна. Залязващото слънце беше прорязало кървавочервена драскотина по повърхността на океана. Сега върхът изглеждаше по-близо, около него се кълбяха мощни буреносни облаци. Към него водеше тясна пътека. Тя минаваше през тучна ливада, потънала в сенки и обсипана с цветя. Това беше градината на залеза, точно както я бях видял в съня си.

Ако не беше огромният дракон, градината щеше да е най-красивото място на земята. В сумрака тревата искреше като посребрена, ярките наситени цветя блещукаха. Наредените един до друг лъскави черни мраморни блокове водеха към високо колкото пететажна сграда дърво, сред чиито клони сияеха златни ябълки. И то не от сорта „златна превъзходна“, които се продаваха на пазара, а истински златни ябълки. Нямах представа на какво се дължеше вълшебното им въздействие, но щом усетих аромата им, бях убеден, че по-сладко нещо едва ли някога ще имам възможността да опитам в живота си.

— Ябълките на безсмъртието — обади се Талия. — Сватбеният подарък на Хера от Зевс.

Бих изтичал да си откъсна една, ако го нямаше прикования към дървото дракон.

Не знам какво си представяте, когато чуете „дракон“. Но каквото и да е то, едва ли е достатъчно страшно. Змиевидното тяло беше колкото космически кораб, покрито с искрящи медни люспици. Главите му бяха повече, отколкото можех да преброя — вързани на възел сто отровни питона. Драконът като че ли спеше. Главите лежаха свити на тревата със затворени очи и за миг ми заприличаха на купчина спагети.

Изведнъж сенките пред нас се раздвижиха. Разнесе се омайна, неземна песен, гласовете все едно идваха от дъното на дълбок кладенец. Посегнах към меча, но Зои ме спря. Пред нас се появиха четири трептящи във въздуха силуета, четири млади жени, които приличаха на Зои. Бяха облечени в бели гръцки хитони. Кожата им беше с цвета на карамел. Копринена черна коса се спускаше свободно по раменете им. Странно, но не си бях давал сметка колко красива беше Зои, докато не видях сестрите й — хесперидите. Те изглеждаха точно като нея — величествени и вероятно също толкова опасни.