Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Хе-хе! — разсмя се Атлас. — Виж, дъще! Господарката Артемида харесва новата си работа. Мисля да накарам всички олимпийски богове да се редуват да поносят товара ми, след като господарят Кронос се възцари отново и издигнем палата си на това място. Това ще научи тези слабаци на малко смирение!

Погледнах Анабет. Тя отчаяно се опитваше да ми каже нещо. Кимна към Люк. Но аз не можех да отделя очи от нея. В нея имаше нещо променено. В русата й коса се бяха появили сребристи кичури.

— От държането на небето е — прошепна Талия, която сякаш ми беше прочела мислите. — Не знам как тежестта не я е убила.

— Не разбирам — отвърнах аз. — Защо Артемида просто не го пусне?

Атлас се разсмя.

— Какви глупости говориш, хлапе! Това е мястото, където небето и земята са се срещнали за първи път и където са се родили първите могъщи деца на Уран и Гея — титаните. Оттогава насам небето се стреми отново да прегърне земята. И някой трябва да го придържа, защото иначе то ще се стовари отгоре ни и ще смаже всичко наоколо в радиус на хиляди километри. Поемеш ли веднъж товара, няма измъкване. — Атлас се усмихна. — Освен ако някой друг не го вземе от теб.

Той се приближи, оглеждайки мен и Талия.

— Значи това са най-добрите герои на нашето време, а? Не бих казал, че са кой знае какво предизвикателство.

— Изправи се срещу нас — отвърнах дръзко — и да видим кой ще победи!

— Боговете на нищо ли не са те научили? Безсмъртните не се бият с простосмъртни. Под достойнството ни е. Вместо това ще накарам Люк да те смаже.

— Значи си поредният страхливец!

Очите му пламнаха яростно. Но той се овладя и се обърна към Талия.

— А ти, дъще на Зевс? Май Люк греши за теб.

— Не греша — обади се с усилие Люк. Изглеждаше ужасно слаб, всяка дума като че ли му костваше неимоверно усилие. Ако не го мразех толкова, сигурно щеше да ми стане жал за него. — Талия, все още можеш да се присъединиш към нас. Повикай офиотавроса. Той ще дойде. Виж!

Той махна с ръка и до нас се появи пълен с вода басейн от черен мрамор, достатъчно голям, за да побере змиебика. Лесно можех да си представя Беси вътре. Всъщност колкото повече си мислех за това, толкова по-сигурен бях, че чувах мученето му.

„Не мисли за него! Ще се появи при теб!“ — изведнъж отекна в главата ми гласът на Гроувър. Заради телепатичната ни връзка усещах емоциите му. Той беше на ръба на паниката. — „Блокирай мислите си!“

Опитах се да прогоня мисълта за Беси. Представях си баскетболисти, скейтбордове, изброявах различните видове бонбони, които се продаваха в магазина на мама. Мъчех се да мисля за всичко друго, само не и за Беси.

— Талия, повикай офиотавроса — настоя Люк. — И ще станеш по-могъща от боговете!

— Люк… — прошепна измъчено тя. — Какво е станало с теб?

— Помниш ли колко често говорехме за това? Как проклинахме боговете? Бащите ни не са сторили нищо за нас. Нямат правото да управляват света!

Талия поклати глава.

— Пусни Анабет. Освободи я!

— Ако се присъединиш към нас, всичко ще бъде както преди — обеща Люк. — Тримата да бъдем заедно. Ще се борим за един по-добър свят. Моля те, Талия! Ако не се съгласиш…

Гласът му секна.

— Това е последният ми шанс. Ако не се съгласиш, той ще… Моля те!

Нямах представа какво точно означаваха думите му, но страхът му като че ли беше непресторен. Бях готов да се закълна, че го заплашва голяма опасност. Сякаш животът му наистина зависеше от това дали Талия щеше да го подкрепи. И за миг се изплаших, че тя щеше да му повярва.

— Недей, Талия! — обади се Зои. — Те са наши врагове!

Люк отново вдигна ръка и се появи огън. Бронзов мангал като онзи в лагера. Жертвено огнище.

— Талия — рекох, — недей!

Златният саркофаг зад Люк заблестя. Мъглата край нас изведнъж оживя — надигнаха се стени от черен мрамор, руините се превърнаха в сгради и край нас се появи прекрасна и същевременно с това ужасяваща крепост, сътворена от страхове и сенки.

— Ето тук ще бъде новият Отрие! — извика гръмко Люк с такава сила, че все едно някой друг говореше от устата му. — И той отново ще бъде по-силен и по-велик от Олимп. Погледни, Талия! Виж каква сила стои зад нас!

Посочи към океана и сърцето ми трепна. От брега, където беше акостирал „Принцеса Андромеда“, към нас се изкачваше войска. Дракони и лестригони, чудовища и полубогове, хрътки от Подземното царство, харпии и всевъзможни други изчадия, на които дори не знаех имената. Сигурно всички на кораба бяха потеглили към нас. Сториха ми се много повече, отколкото бях видял на борда му миналото лято. Маршируваха уверено към нас. След няколко минути щяха да бъдат тук.