Рик Риърдън - Проклятието на титана

В този миг Артемида се отдръпна и цялата тежест се стовари отгоре ми.

Много пъти след това съм се опитвал да опиша какво беше чувството, но никога не съм успявал.

Всяко мускулче в тялото ми пламна. Костиците ми като че ли се топяха. Крещях безмълвно, тъй като нямах сили да отворя уста. Небосводът започна да ме прихлупва към земята сантиметър по сантиметър, тежестта ме пречупваше.

„Дръж се! — отекна гласът на Гроувър в главата ми. — Не се предавай!“

Съсредоточих се върху дишането си. Ако можех да удържа небето само още няколко секунди… Мислех си за Бианка, която беше жертвала живота си, за да стигнем дотук. Щом тя го беше направила, то и аз трябваше да успея.

Погледът ми се замъгли. Всичко беше обагрено в червено. Край мен се вихреше ожесточена битка, от която зървах само откъслечни сцени. Атлас с бойните си доспехи размахваше копие и се смееше налудничаво. Артемида проблясваше като сребристо петно в мрака. Беше въоръжена с два ловджийски ножа със закривени върхове, дълги по трийсет сантиметра, и замахваше свирепо към титана, хвърляше се към него и отскачаше назад с невъобразима грациозност. И сякаш постоянно се променяше в движение. Ту беше тигър, ту газела, после мечка, след нея — ястреб. Или пък изглеждаше така само в изгарящото ми от треската съзнание? Зои не спираше да стреля по баща си, като се целеше в скрепките на нагръдника му. Той изреваваше гневно при всяко попадение, но всъщност за него стрелите бяха като ужилване от пчела. Само го раздразваха и подклаждаха ожесточеността му.

Талия и Люк продължаваха дуела си — меч срещу копие — и край тях не спираха да просветват мълнии. Талия като че ли надделяваше, най-вече благодарение на Егида. Дори и Люк не можеше да устои на страховитата мощ на щита и бавно, но неотклонно отстъпваше назад, ръмжейки гневно.

— Предай се! — извика Талия. — Не можеш да ме победиш, Люк!

— Ще видим, стара приятелко! — озъби се той.

Пот се стичаше по лицето ми. Дланите ми бяха чисто мокри. Ако имаха глас, раменете ми сигурно щяха да крещят от болка. Имах чувството, че някой се е хванал да заварява с оксижен прешлените на гръбначния ми стълб.

Атлас беше принудил Артемида да мине в отстъпление. Тя беше невероятно бърза, но неговата мощ беше неустоима. Копието му прониза земята на милиметри от богинята и в скалите зейна бездна. Той я прескочи и продължи след Артемида. Тя като че ли го водеше обратно към мен.

„Приготви се!“ — разнесе се гласът й в съзнанието ми.

Вече почти не можех да мисля от болка. Отговорът ми прозвуча като: „Аааааооооооууууу!“.

— Добре се биеш за момиче — подхвърли през смях Атлас. — Но не можеш да се мериш с мен!

Той замахна лъжливо с върха на копието и Артемида се наведе, за да го избегне. Досетих се какво беше замислил титанът частица от секундата, преди той да завърти копието и да перне Артемида по краката. Богинята се строполи и Атлас се надвеси над нея, за да я прониже.

— Не! — извика Зои. Изскочи пред баща си и стреля право в челото му. Стрелата се заби дълбоко и остана да стърчи оттам като рог. Титанът изрева гневно. Вдигна ръка и запрати дъщеря си върху черните скали на няколко метра от нас.

Исках да изкрещя, да се втурна да й помогна, но не можех да помръдна, нямах и глас. Дори не виждах къде точно беше паднала Зои. Атлас победоносно се обърна към Артемида. Богинята продължаваше да лежи неподвижно, вероятно беше тежко ранена.

— Първата жертва в новата война! — ликуващо обяви Атлас и замахна.

Бърза като мисълта, Артемида сграбчи копието и го отклони. То се заби в земята на сантиметри от нея. Богинята го дръпна рязко и като с лост повдигна титана във въздуха. Видях го как той полита към мен и се досетих какво трябваше да направя. Позволих на изтръпналите си мускули да се поотпуснат и щом Атлас се стовари върху мен, не се опитах да остана на мястото си, а с последни сили се изтърколих настрани.

Небосводът се стовари на гърба на Атлас и едва не го премаза, ала само след миг титанът успя да се надигне на едно коляно, мъчейки се да се измъкне от смазващата тежест. Но вече беше късно.

— Нееее! — изрева той с такава сила, че разтърси планината. — Неее!

Атлас отново беше хванат в капана на предишното си проклятие.

Опитах се да стана, но политнах и паднах, замаян от болка. Сякаш цялото ми тяло гореше.

Талия беше изтласкала Люк до ръба на скалата и там двамата продължаваха да си разменят удари край златния саркофаг. От очите на Талия се стичаха сълзи. Гърдите на Люк бяха белязани от кървава драскотина, бледото му лице лъщеше от пот.