Рик Риърдън - Проклятието на титана

Той замахна, но Талия парира удара с щита си. Мечът на Люк излетя от ръката му и падна на земята. Върхът на копието на Талия опря в гърлото му.

За миг се възцари тишина.

— И сега какво? — попита дрезгаво Люк. Усетих страха в гласа му, макар да се опитваше да го прикрие.

Талия трепереше от гняв.

Анабет се приближи, олюлявайки се, най-сетне беше успяла да се освободи от оковите. Лицето й беше покрито с драскотини и мръсотия.

— Не го убивай!

— Той е предател — отвърна Талия. — Предател!

Въпреки замаяното си състояние си дадох сметка, че Артемида я нямаше. Беше изтичала при черните скали, където беше паднала Зои.

— Ще успеем да го върнем — замоли се Анабет. — Ще го заведем на Олимп. Той… може да ни е полезен.

— Това ли искаш, Талия? — обади се подигравателно Люк. — Да ме закараш триумфално на Олимп? Да зарадваш баща си?

Талия се поколеба и в този миг Люк отчаяно посегна към копието й.

— Не! — изкрещя Анабет. Но вече беше късно. Талия реагира инстинктивно и ритникът й улучи Люк в гърдите. Той се олюля, лицето му се разкриви в ужасена маска и политна в пропастта.

— Люк! — извика Анабет.

Скупчихме се на ръба. Под нас армията от „Принцеса Андромеда“ се беше спряла смаяно. Войниците се взираха в проснатия върху скалите Люк. Колкото и да го мразех, не можех да се насиля да го погледна. Искаше ми се да вярвам, че все още е жив, но това беше невъзможно. Беше паднал от поне двайсет и пет метра височина и не помръдваше.

Един от лестригоните вдигна глава към нас и изръмжа:

— Убийте ги!

Талия стоеше като вцепенена, по бузите й се стичаха сълзи. Дръпнах я назад, над главите ни се изсипа дъжд от копия. Хукнахме към черните скали, без да обръщаме внимание на ругатните и проклятията на Атлас.

— Артемида! — извиках.

Богинята вдигна глава, изглеждаше смазана от скръб не по-малко от Талия. Зои лежеше отпусната в ръцете й. Дишаше. Очите й бяха отворени. Но въпреки това…

— Кръвта й е отровена — рече Артемида.

— Атлас я е отровил? — изненадах се аз.

— Не — поклати глава богинята. — Не е бил Атлас.

Показа ни раната в бедрото на Зои. Почти бях забравил за схватката й с дракона Ладон. Зои беше скрила от нас колко лошо е било ухапването му и се беше впуснала в битка с баща си с ужасяваща рана, изсмукваща силите й.

— Звездите — прошепна тя. — Не ги виждам.

— Нектар и амброзия — обадих се аз. — Да вървим! Трябва да намерим нектар и амброзия!

Никой не помръдна. Бяхме сковани от скръб. Армията на Кронос беше точно под върха. Дори и Артемида като че ли нямаше сили да помръдне. И може би въпреки всичко щяхме да загинем, ако изведнъж не се беше разнесло странно бръмчене.

В мига, в който армията от чудовища излезе на върха, от небето се спусна стар самолет.

— Оставете дъщеря ми! — извика професор Чейс и откри огън с картечницата. Куршумите се забиваха в земята и вдигаха облачета прах, чудовищата се пръснаха да търсят укритие.

— Татко! — ахна смаяно Анабет.

— Бягайте! — отвърна той и гласът му заглъхна, тъй като самолетът направи заход над главите ни.

Появата му извади Артемида от вцепенението. Богинята изненадано зяпна стария самолет, който сега захождаше за нова атака.

— Смел мъж — обяви тя със сдържано одобрение. — Хайде, трябва да измъкнем Зои оттук.

Тя вдигна ловджийския си рог към устните и ясният му звук отекна в околните долини. Зои премига.

— Дръж се — прошепнах аз. — Ще се погрижим за теб.

Самолетът се спусна отново. Неколцина от лестригоните запратиха копията си по него и едно от тях мина през крилата, но картечницата не спираше да стреля. Смаяно си дадох сметка, че професорът явно беше успял да намери отнякъде божествен бронз за куршумите си. Предната редица от скитски дракони се огъна, улучените от куршумите жени-змии се разпадаха на миришещ на сяра жълтеникав прах.

— Това е… баща ми! — прошепна невярващо Анабет.

Нямахме време да се дивим на майсторското му пилотиране. Лестригоните и скитските дракони вече се окопитваха от изненадата. Бързо щяха да намерят начин да се справят с професор Чейс.

В този миг Луната заискря ярко и от небето се спусна сребриста колесница, теглена от най-красивия елен, който някога съм виждал. Тя се приземи до нас.

— Качвайте се — подкани ни Артемида.

С Анабет издърпахме Талия. След това помогнах на богинята да качи Зои. Увихме я в одеяло, Артемида дръпна юздите и колесницата се издигна в небето.

— Като шейната на Дядо Коледа — измърморих аз учудено.