Рик Риърдън - Проклятието на титана

— И това е само частица от бъдещата ни мощ — продължи той. — Не след дълго ще сме готови да покорим вашия лагер. А след това и самия Олимп. Трябва ни само твоята помощ.

За един ужасен миг Талия се поколеба. Взираше се в него с помрачени от болка очи, сякаш от всичко на света най-много й се искаше да му повярва. След това вдигна копието си.

— Ти не си Люк! Не те познавам.

— Напротив, познаваш ме, Талия — заумолява я той. — Моля те. Не ме карай… Не го карай да те унищожи!

Нямаше време. Ако армията му стигнеше до върха, бяхме загубени. Погледнах Анабет в очите. Тя кимна.

Обърнах се към Талия и Зои. Нямаше да съжалявам, ако загинех в битка рамо до рамо с приятели като тях.

— Сега! — извиках.

И тримата заедно се хвърлихме напред.

Талия се спусна към Люк. Вълшебният й щит Егида вдъхваше такъв страх у врага, че скитските дракони захвърлиха саркофага на земята и побягнаха. Но въпреки болнавия си вид, Люк все още беше достатъчно бърз. Изрева като див звяр и контраатакува. Мечът му Клеветник се стовари върху щита на Талия, изригна светкавица, въздухът пожълтя от статичното електричество и замириса на изгоряло.

А аз направих най-голямата глупост в живота си. Втурнах се срещу титана Атлас.

Той ме посрещна със смях. В ръцете му се появи голямо копие. Коприненият му костюм се преобрази в старогръцки бойни доспехи.

— Хайде, да те видим!

— Пърси! — извика Зои. — Внимавай!

Знаех защо ме предупреждава. Хирон ми беше обяснил, че древните правила ограничаваха безсмъртните. Героите можеха да обикалят навсякъде, да се изправят срещу всеки, стига да имат куража. Но нападнех ли Атлас, той беше свободен да се защити с цялата си мощ.

Атакувах с меча. Атлас замахна настрани с копието си и от удара литнах във въздуха. Стоварих се върху един черен зид. Вече не беше само видение в мъглата. Крепостта се възстановяваше камък по камък.

— Глупак! — извика тържествуващо титанът, отбивайки една от стрелите на Зои. — Наистина ли си мислиш, че само защото веднъж си се справил с глупавия бог на войната, ще можеш да победиш и мен?

Името на Арес ме прониза като нож в сърцето. Отърсих се от замаяността и нападнах отново. Ако успеех да стигна до басейна с водата, щях да удвоя силата си.

Върхът на копието се стрелна към мен. Вдигнах Въртоп, за да го посека, но изведнъж ръката ми се вцепени. Мечът ми беше натежал цял тон!

Спомних си как по-миналото лято на плажа в Лос Анжелис Арес ме беше проклел, че някой ден, когато извадя меча си с надежда за победа, той ще ме подведе. Но защо трябваше да стане точно сега? Нямах време да се чудя. Опитах се да избегна удара, но копието се стовари в гърдите ми и политнах като парцалена кукла. Строполих се на земята. Виеше ми се свят. Отворих очи, бях в краката на Артемида, която с последни сили едва крепеше небосвода на раменете си.

— Бягай, момче! — изсъска тя. — Бягай!

Атлас самодоволно пое към мен. Меча ми го нямаше. Беше отхвръкнал настрани. След няколко секунди отново щеше да се появи в джоба ми, но тогава вече нямаше да има никакво значение. Щях да съм мъртъв. Люк и Талия се сражаваха с настървението на диви зверове, край тях трещяха мълнии и светкавици. Анабет лежеше на земята и се мъчеше да се освободи от белезниците на китките си.

— Умри, геройче! — Атлас вдигна копието си, за да ме прониже.

— Недей! — извика Зои и няколко стрели изведнъж се появиха в процепа в нагръдника на Атлас под мишницата.

— Гррр! — изръмжа той и се обърна към дъщеря си.

Протегнах ръка, усетих появата на Въртоп в джоба си. Само че дори и с меча нямаше как да победя Атлас. Изведнъж по гърба ми полазиха тръпки. Спомних си думите от пророчеството: „На титана проклятието драговолно един ще поеме“. Не можех да се надявам да победя Атлас. Но друг можеше и да успее.

— Дайте ми небето! — заповядах на богинята.

— Не, момче — отвърна Артемида. По челото й се търкаляха капки пот като живак. — Не знаеш какво ме молиш. Ще те смаже.

— Анабет е издържала!

— И едва оцеля. Тя има дух на истинска ловджийка. Ти няма да го понесеш.

— Така или иначе, ще умра — отвърнах. — Дайте да го подържа!

Не изчаках отговор. Извадих Въртоп и разсякох оковите й. Пристъпих до нея, застанах на едно коляно, вдигнах ръце и докоснах надвисналите студени облаци. За миг двамата с Артемида едновременно го придържахме. За първи път си давах сметка какво се казва тежест, имах чувството, че ме премазват стотици тирове, натрупани един върху друг. Едва не припаднах от болка, но се насилих да поема дълбоко дъх. Можех да се справя.