Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Сестри — рече Зои.

— Сред вас няма наша сестра — отвърна студено една от девойките, — а само двама полубогове и една ловджийка. Поели към смъртта си.

— Бъркаш нещо. — Пристъпих напред. — Никой от нас няма намерение да умира.

Девойките ме огледаха. Очите им бяха като вулканични камъни, непроницаеми и черни като нощта.

— Персей Джаксън — обади се едната.

— Да — кимна замислено другата. — Не виждам как би могъл да представлява заплаха.

— Кой казва, че съм заплаха?

Първата хвърли поглед през рамо към върха.

— Страх ги е от теб. Не са доволни, че тя — посочи Талия — още не те е убила.

— Понякога се изкушавам да го направя — призна Талия. — Но не, благодаря. Той ми е приятел.

— Тук няма приятели, дъще на Зевс — отговори нимфата. — Само врагове. Вървете си.

— Само ако ни върнат Анабет — отвърна Талия.

— И Артемида — добави Зои. — Трябва да стигнем до върха.

— Знаеш, че той ще те убие — рече девойката. — Не можеш да се мериш с него по сила.

— Артемида трябва да бъде освободена — настоя Зои. — Пуснете ни да минем.

Сестра й поклати глава.

— Вече си чужда тук. Достатъчно е да повишим глас и Ладон ще се събуди.

— Той няма да ми стори зло — рече Зои.

— Така ли? А на така наречените ти приятели?

В този миг Зои стори точно това, което най-малко очаквах.

— Ладон! — извика тя с цяло гърло. — Събуди се!

Драконът се размърда и тялото му заискря като купчина монети. Хесперидите се разбягаха с писъци. Девойката, с която беше говорила Зои, изкрещя:

— Полудя ли?

— Никога не ти е достигала смелост, сестро — отвърна Зои. — Това ти е проблемът.

Драконът Ладон се беше изправил, сто глави се мятаха насам-натам, във въздуха проблясваха езици. Зои пристъпи напред с вдигнати ръце.

— Недей, Зои — опита се да я спре Талия. — Вече не си хесперида. Ще те убие.

— Ладон е обучаван да пази дървото — отвърна Зои. — Заобиколете градината по края. Качете се на върха. Докато аз съм тук, би трябвало да ме възприема като по-голяма заплаха и няма да ви закача.

— Би трябвало, ама не е сигурно — измърморих аз.

— Това е единственият начин — рече тя. — Дори и тримата заедно не можем да го победим.

Ладон отвори усти. От едновременното съскане на сто глави ме полазиха тръпки по гърба, а частица от секундата по-късно в носа ме блъсна ужасният драконовски дъх. Той беше направо разяждащ като киселина. Очите ми се насълзиха, кожата ми настръхна, косата ми се изправи. Спомних си за онзи път, когато един плъх беше умрял в стената в апартамента ни в Ню Йорк през лятото. Миризмата беше подобна, само че сто пъти по-силна и примесена с аромата на сдъвкани евкалиптови листа. Обещах си никога повече да не поискам от сестрата в училище бонбони за гърло.

Понечих да извадя меча, но си спомних съня за Зои и Херкулес и как героят се беше провалил. Реших да се доверя на преценката на Зои.

Талия тръгна наляво. Аз — надясно. Зои пристъпи право към чудовището.

— Аз съм, мъничкото ми драконче — рече тя. — Зои се върна.

Ладон се наклони напред, после се дръпна назад. Няколко усти се затвориха. Други продължиха да съскат. Драконът се двоумеше. Междувременно хесперидите затрептяха и се превърнаха в сенки. Едната прошепна:

— Глупачка!

— На времето те хранех от ръката си — продължи ласкаво Зои и направи още една крачка към дървото. — Все още ли харесваш прясно агнешко?

Очите на дракона засияха.

С Талия бяхме прекосили половината градина. В другия й край тръгваше камениста пътека, която водеше към върха. Над него кръжаха буреносни облаци, въртяха се така, сякаш той беше оста на целия свят.

Почти изминахме ливадата, когато нещо стана. Усетих как се промени настроението на дракона. Може би Зои се беше приближила твърде близо. Или пък той си беше дал сметка, че е гладен. Каквато и да беше причината, Ладон й се нахвърли.

Спасиха я само двете хиляди години опит. Тя се шмугна под едни щракащи челюсти, претърколи се под други и хукна след нас, лъкатушейки в зигзаг, за да избегне стрелкащите се глави на дракона, замаена от непоносимия гаден дъх на чудовището.

Извадих Въртоп, за да й се притека на помощ.

— Не! — извика задъхано Зои. — Бягайте!

Драконът се стрелна към нея и тя извика. Талия извади Егидата и Ладон изсъска. Мигът колебание беше достатъчен за Зои, тя профуча край нас нагоре по пътеката и ние я последвахме.

Драконът не тръгна след нас. Съскаше и ядно пристъпваше от крак на крак, но явно наистина беше обучен да пази дървото. Не се остави да бъде прилъган, дори и от неустоимото изкушение да похапне няколко героя.