Рик Риърдън - Проклятието на титана

Докато тичахме към върха, хесперидите отново запяха в сенките. Музиката вече не ми се струваше толкова омайна — по-скоро ми напомняше на парче, подходящо за озвучаването на погребение в някой филм.

Върхът беше осеян с руини — блокове черен гранит и мрамор с големината на двуетажни къщи, счупени колони, наполовина разтопени бронзови статуи.

— Останките от планината Отрие — прошепна смаяно Талия.

— Да — кимна Зои. — Преди ги нямаше. Това е лошо.

— Каква е тази планина Отрие? — обадих се аз. Чувствах се като пълен идиот, както обикновено.

— Планинската крепост на титаните — отвърна Зои. — По време на първата война Олимп и Отрие са били столиците на двете съперничещи си сили. Отрие е бил… — тя потрепи и се хвана за бедрото.

— Ранена си! — възкликнах аз. — Дай да погледна.

— Не! Нищо ми няма. Казвах, че по време на първата война Отрие е бил сринат със земята.

— В такъв случай как се е озовал тук?

Талия внимателно оглеждаше останките от мраморните блокове и пречупени арки.

— Мести се по същия начин, както и Олимп. Винаги се появява в покрайнините на цивилизования свят. Това, че е тук, на този връх, е много лошо.

— Защо?

— Защото това е планината на Атлас — рече Зои. — Където той държи… — Тя застина. Гласът й се прекърши и тя отчаяно се поправи: — Където той държеше небето…

Бяхме стигнали до върха. На няколко метра пред нас сивите облаци се завихряха във въртоп като фуния, която почти докосваше земята, или по-точно се опираше на гърба на дванайсетгодишно меднорусо момиче с разпокъсана сребриста рокля: Артемида, прикована към скалата с окови от божествен бронз. Ето това бях видял в съня си. Не таван на пещера беше принудена да поддържа Артемида, а покрива на света.

— Господарке! — Зои се втурна към нея, но Артемида извика:

— Недей! Това е капан! Бягайте оттук!

Гласът й издаваше неимоверно напрежение. Цялата беше окъпана в пот. За първи път виждах страдаща богиня, но явно и на нея тежестта на небето й идваше в повече.

Зои се разплака. Въпреки възраженията на Артемида, изтича към нея и задърпа оковите.

— Колко трогателно! — обади се плътен глас зад нас.

Обърнахме се. Зад нас се беше появил Генералът в кафявия си копринен костюм. До него стояха Люк и десетина скитски дракони, носещи на раменете си саркофага на Кронос. До Люк беше Анабет. Ръцете й бяха закопчани с белезници на гърба, устата й беше запушена, а Люк беше опрял върха на меча си в шията й.

Приковах поглед в нея, исках да й задам едновременно хиляди въпроси, но тя ми отговори само с една дума: „Бягай!“.

— Люк! — извика Талия. — Пусни я веднага!

Люк немощно се усмихна. Изглеждаше още по-зле от последната ни среща във Вашингтон.

— Това трябва да го реши Генерала, Талия. Радвам се да те видя отново.

Талия се изплю в краката му.

Генералът се засмя.

— Толкоз по въпроса за старото приятелството. А ти, Зои… Отдавна не сме се виждали. Как е малката ми предателка? С радост ще те убия.

— Не отговаряй! — простена Артемида. — Не го предизвиквай!

— Чакайте малко! — намесих се аз. — Вие сте Атлас, така ли?

Генералът се обърна към мен.

— А, ето че и най-глупавият сред героите най-сетне започна да разбира. Да, аз съм Атлас, предводителят на титаните и ужасът на боговете. Поздравления. Но почакай малко, ей-сега ще дойде и твоят ред, само преди това да си разчистя сметките с тази нещастница.

— Няма да ви позволя да нараните Зои! — отвърнах аз.

Той се ухили подигравателно.

— Нямаш право да се месиш, дребосък. Това е семеен въпрос.

Намръщих се объркано.

— Семеен въпрос ли?

— Да — кимна мрачно Зои. — Атлас ми е баща.

Най-ужасното беше, че виждах семейната прилика. Атлас имаше същата царствена осанка като Зои, в очите му искреше същата студена гордост, която понякога се появяваше у нея, когато се ядосаше, макар че при него беше хиляди пъти по-злостна. Той беше всичко онова, което не харесвах у Зои, без нито една от хубавите й черти, които впоследствие бях започнал да ценя у нея.

— Пусни Артемида! — извика Зои.

Атлас се приближи към окованата богиня.

— Да не би ти да искаш да подържиш небето вместо нея? Заповядай.

Зои отвори уста, но Артемида не й даде възможност да отговори.

— Не! Не се предлагай, Зои! Забранявам ти!

Атлас се подсмихна. Коленичи до Артемида и посегна да я докосне по лицето, но богинята щракна със зъби и едва не му отхапа пръстите.