Рик Риърдън - Проклятието на титана

Артемида се обърна и ме погледна.

— Точно така, младежо. Откъде си мислеше, че се е появила легендата за него?

Щом видя, че сме в безопасност, професор Чейс обърна самолета и ни последва като почетна стража. Сигурно сме представлявали странна гледка, дори и по стандартите на Сан Франциско: сребриста летяща колесница, теглена от елен, ескортирана от стар самолет от времето на Първата световна война.

Зад нас армията на Кронос крещеше гневно на върха на Тамалпаис, а над виковете се извисяваше гласът на Атлас, който проклинаше боговете, пъхтейки под тежестта на небосвода.

Кацнахме на летището в Криси по тъмно.

Щом професор Чейс изскочи от самолета, Анабет изтича при него и му се метна на врата.

— Татко! Пилотираше… и стреляше… О, богове! Още не мога да повярвам!

Баща й се изчерви.

— Е, не е зле за един простосмъртен на средна възраст, нали?

— А куршумите от божествен бронз? Откъде ги намери?

— Ами… Ти нали остави предостатъчно оръжия в стаята си във Вирджиния, когато… замина.

Анабет смутено сведе поглед. Направи ми впечатление, че професор Чейс не използва думата „избяга“.

— Реших да пробвам да разтопя няколко и да направя куршуми — продължи той. — Просто експериментирах.

Каза го така, все едно беше дреболия, но очите му искряха. Изведнъж ми стана ясно защо Атина, богинята на мъдростта и покровителка на занаятите, го е харесала. Той беше истински луд учен по сърце.

— Татко… — Анабет замълча.

— Анабет, Пърси! — обади се Талия настойчиво. Тя и Артемида бяха коленичили край Зои и се опитваха да превържат раната й.

Изтичахме да им помогнем, но нищо не можеше да се направи. Не разполагахме нито с амброзия, нито с нектар. Обикновените лекарства нямаше да помогнат. Беше тъмно, но виждах, че Зои не изглеждаше добре. Тя трепереше и лекото сияние, което обикновено се излъчваше от кожата й, сега гаснеше.

— Не можете ли да я излекувате? — попитах Артемида. — Нали сте богиня?

Артемида въздъхна.

— Животът е крехко нещо, Пърси. Ако Мойрите са решили, че е дошло времето да отрежат нишката й, аз не мога да направя нищо. Но въпреки това ще се опитам.

Тя понечи да положи длан на раната на бедрото, но Зои я сграбчи за китката. Впи поглед в очите на богинята и като че ли двете се разбраха мълчаливо.

— Добре ли… ви служих? — прошепна Зои.

— Отлично — отвърна тихо Артемида. — Беше най-добрата ми ловджийка.

Зои се отпусна.

— Покой. Най-сетне.

— Бих могла да се опитам да излекувам отровата, Зои.

Досещах се, че не само отровата я убиваше. Значение имаше и последният удар на баща й. От самото начало Зои се беше досещала, че думите на оракула се отнасят до нея, че тя ще загине от ръката на баща си. И въпреки това беше поела на път. Беше предпочела да ме спаси и гневът на Атлас я беше прекършил.

Видя Талия и я хвана за ръката.

— Съжалявам, че се карахме — прошепна Зои. — Можехме да сме като сестри.

— Аз съм виновна — Талия премигваше, за да спре сълзите си. — Ти беше права за Люк, за героите, за мъжете — за всичко!

— И все пак, може би не всички мъже са такива — прошепна Зои и ми се усмихна немощно. — Мечът все още ли е у теб, Пърси?

Безмълвно извадих Въртоп и го сложих в шепата й. Тя го стисна доволно.

— Беше прав, Пърси Джаксън. Не си като… Херкулес. За мен е чест, че този меч е у теб.

Тръпка премина през тялото й.

— Зои… — подех аз.

— Звездите — прошепна тя. — Отново виждам звездите, господарке.

По бузата на Артемида се търкулна сълза.

— Да, смелата ми Зои. Тази вечер те са много красиви.

— Звезди… — повтори Зои. Погледът й се устреми към нощното небе. И повече не помръдна.

Талия наведе глава. Анабет преглъщаше сълзите си. Баща й я прегърна през раменете. Артемида вдигна ръка и прошепна няколко думи на старогръцки. От устните на Зои изскочи сребриста струйка дим и се нави в шепата на богинята. Тялото на Зои заискря и изчезна.

Артемида се изправи, изрече някаква благословия, духна в шепата си и към небето литна сребрист прах. Издигна се във въздуха и се стопи в мрака.

В първия момент нищо не се промени. След това изведнъж Анабет ахна. Взрях се нагоре и видях, че сега звездите грееха по-ярко. И сред тях се виждаше нещо ново, което преди като че ли го нямаше — ярко съзвездие, което приличаше на момиче с лък, тичащо по небосвода.

— Нека хората те помнят, докато свят светува — рече Артемида. — Живей завинаги сред звездите!