Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Не знам — призна тя. — Но ти благодаря, че дойде да ме спасиш.

— Няма за какво. Нали сме приятели.

— И не си вярвал, че съм мъртва?

— Нито за миг.

Анабет се поколеба и после рече:

— Люк също не е мъртъв.

Зяпнах я. Зачудих се дали не е изпушила от напрежението.

— Анабет, след падане от такава височина… Няма начин…

— Не е мъртъв — настоя тя. — Знам го. По същия начин, както ти си го знаел за мен.

Сравнението не ме зарадва особено.

Под нас се заредиха градове, светли островчета, почти свързани едно с друго, които накрая се превърнаха в безбрежен искрящ килим. Зората наближаваше. Небето на изток вече сивееше. А право пред нас пламтеше бяло-жълтеникаво сияние — светлините на Ню Йорк.

— Какво ще кажеш за скоростта, шефе? — обади се гордо Блекджак. — Ще получим ли допълнително сено за закуска?

— Страхотен пич си, Блекджак! — отвърнах аз. — Тоест, кон.

— Не ми вярваш за Люк — продължи Анабет, — но някой ден отново ще го видим. Той е в опасност, Пърси. Кронос му е направил нещо.

Не ми се спореше, макар че направо бях бесен. Как можеше все още да изпитва някакви чувства към този нещастник? Как можеше да му намира оправдания? Той си заслужаваше падането от скалата. Заслужаваше… Да, ще го кажа. Заслужаваше да умре. За разлика от Бианка. За разлика от Зои. Люк не можеше да е жив. Не би било честно.

— Погледнете! — разнесе се гласът на Талия. Тя се беше събудила и сочеше към Манхатън. — Започнало е.

— Кое? — попитах аз.

Вдигнах глава. Високо над „Импайър Стейт Билдинг“ сияеше друг остров от светлина — Олимп, увиснал във въздуха и огрян от факли и мангали, белите мраморни дворци искряха на първите лъчи на сутрешното слънце.

— Съвета на боговете — отвърна Талия. — Срещата за зимното слънцестоене.

За син на Посейдон летенето е гадна работа, но летенето към двореца на Зевс, край който постоянно проблясваха мълнии и светкавици, беше направо ужасно.

Закръжихме над Манхатън, като направихме пълна обиколка около Олимп. Бях се качвал там само веднъж — с асансьор до тайния шестстотен етаж на „Импайър Стейт Билдинг“. Този път Олимп ме впечатли още повече.

В сумрака на ранното утро, на светлината на запалените факли и огньове дворците по склоновете на Олимп сияеха в различни цветове — от кървавочервено до тъмносиньо. Очевидно тук никой никога не спеше. Виещите се нагоре към върха улици бяха пълни с полубогове, нимфи и дребни божества, които се разхождаха, возеха се в колесници или се излягаха в открити носилки, носени от циклопи. Тук зимата като че ли изобщо не беше идвала. От разкошните градини се носеше ухание на жасмин, рози и някакви още по-ароматни цветя, чиито имена не знаех. От прозорците долиташе музика — тихо подрънкване на лири и сладки извивки на тръстикови флейти.

На върха се извисяваше най-големият дворец — искрящият бял престол на боговете.

Пегасите кацнаха на двора пред огромни сребристи порти. Преди да се сетя да почукам, те се отвориха от само себе си.

— Успех, шефе — пожела ми Блекджак.

— Благодаря. — Имах чувството, че ще се случи нещо съдбовно. Никога не бях виждал всички богове, събрани заедно. Знаех, че всеки един от тях можеше да ме направи на пух и прах в буквалния смисъл на думата, а неколцина дори биха го сторили с радост.

— Ако не се върнеш в лагера, може ли да използваме хижата ти за конюшня?

Изгледах убийствено пегаса.

— Извинявай — измърмори той. — Само питам.

Блекджак и приятелите му отлетяха, с Талия и Анабет останахме сами. Не бързахме да влезем вътре, стояхме пред вратите и се оглеждахме — така, както бяхме стояли на прага на „Уестовър Хол“ сякаш преди милион години.

След това заедно пристъпихме в тронната зала.

Дванайсетте огромни трона бяха подредени във формата на подкова около огнище — точно както бяха хижите в лагера. На тавана блестяха звезди — дори и най-новото съзвездие, Зои Ловджийката, крачеше по небосвода с опънат лък в ръце.

Всички тронове бяха заети. Боговете бяха високи по седем-осем метра — ако някога извадите късмета десетина огромни всемогъщи създания да впият едновременно погледи във вас, ще видите, че битките с чудовища изведнъж ще ви се сторят като детска игра.

— Добре дошли, герои — поздрави ни Артемида.

— Мууу!

Едва сега забелязах Беси и Гроувър.

В средата на залата, край огнището висеше прозрачно кълбо, пълно с вода. Беси доволно плуваше насам-натам, пляскаше със змийската си опашка и побутваше с нос дъното и стените. Май й харесваше във вълшебния мехур. Гроувър беше коленичил пред трона на Зевс, явно докладваше за преживелиците си, но когато ни видя, извика: