Рик Риърдън - Проклятието на титана

Не беше лесно да се сбогуваме. На север от нас над връх Тамалпаис продължаваха да отекват гръмотевици и да проблясват светкавици. Артемида беше толкова развълнувана, че излъчваше сребриста светлина, и това леко ме притесняваше, тъй като ако богинята случайно изгубеше самообладание и се появеше в истинския си вид, щеше да ни изпепели.

— Трябва веднага да отида на Олимп — заяви тя. — Не мога да ви взема с мен, но ще ви изпратя помощ.

Богинята сложи ръка на рамото на Анабет.

— Невероятна смелост се крие в теб, момичето ми. Ще направиш това, което трябва.

След това изгледа изпитателно Талия, сякаш се опитваше да реши нещо. Талия като че ли не искаше да срещне погледа й, но в крайна сметка се принуди да вдигне глава. Нямах представа какво си казаха двете по този начин, но очите на Артемида засияха по-нежно. След това тя се обърна към мен.

— Добре се справи — рече тя. — За мъж.

Понечих да възразя. Но после изведнъж осъзнах, че за първи път ме беше нарекла мъж.

След това Артемида се качи на колесницата си и тя засия. Обърнахме глави. Просветна сребрист лъч и богинята изчезна.

— Е — въздъхна професор Чейс, — доста впечатляваща млада дама. Макар че лично аз пак бих предпочел Атина.

Анабет се обърна към него.

— Татко… съжалявам, задето…

— Шшт! — Той я прегърна. — Прави това, което трябва, скъпа. Знам, че и на теб не ти е лесно.

Гласът му трепереше, но той й се усмихна смело.

В следващия миг се чу свистене на големи криле. От мъглата се спуснаха три пегаса: два бели и един чисто черен.

— Блекджак! — извиках аз.

— Здрасти, шефе! — отвърна той. — Май все пак успя да опазиш кожата си и без мен, а?

— Трудно ми беше — признах аз.

— Доведох Гуидо и Поркпай.

— Привет! — обадиха се едновременно другите два пегаса.

Блекджак ме огледа загрижено, след това се обърна към професор Чейс, Талия и Анабет и попита:

— Искаш ли да смачкаме с копитата си някой от тези?

— Не — отвърнах аз. — Те са ми приятели. Трябва веднага да отидем на Олимп.

— Няма проблем — рече Блекджак. — Освен за простосмъртния. Надявам се, че той не идва с нас?

Уверих го, че професор Чейс няма подобно намерение. Професорът се взираше смаяно в пегасите.

— Невероятно! — въздъхна той. — Такава маневреност! Само че ми е интересно как е възможно тласъкът от крилете да компенсира тежестта на тялото?

Блекджак наостри уши.

— Какво?

— Ако англичаните разполагаха с пегаси в Кримската война — продължи професор Чейс, — атаката на леката кавалерия…

— Тате! — прекъсна го Анабет.

Професор Чейс премига. Погледна дъщеря си и се насили да се усмихне.

— Извинявай, скъпа. Знам, че трябва да тръгвате.

Прегърна я смутено, но здраво. Тя се обърна да се качи на пегаса Гуидо и баща й извика след нея:

— Анабет! Знам, че Сан Франциско е опасно място за теб. Но не забравяй, моля те, че при нас винаги ще си добре дошла. Няма да позволим на никого да ти стори зло.

Анабет не отговори, но като че ли едва се сдържаше да не се разплаче. Професор Чейс понечи да добави още нещо, но после се отказа. Вдигна ръка, малко тъжно помаха за сбогом, и пое в мрака към самолета си.

С Талия и Анабет яхнахме пегасите. Прелетяхме над залива и се издигнахме над хълмовете на изток. Не след дълго Сан Франциско остана само като искрящ полумесец зад нас, в далечината на север продължаваха да проблясват мълнии.

Талия беше толкова уморена, че заспа на гърба на Поркпай. Явно наистина беше страшно изтощена, за да заспи във въздуха, въпреки страха си от високото, но пък, от друга страна, нямаше от какво да се тревожи. Нейният пегас летеше спокойно, като се наместваше от време на време, така че Талия да не падне.

С Анабет летяхме един до друг.

— Баща ти изглежда готин — рекох.

Беше тъмно и не виждах лицето й. Тя се обърна и хвърли поглед назад, макар че вече бяхме далеч от Калифорния.

— Сигурно — отвърна тя. — Но от толкова години се караме…

— Да, споменавала си.

— Мислиш, че съм те лъгала? — прозвуча като предизвикателство, но като че ли по-скоро тя самата се питаше дали е така.

— Не съм казал, че си ме лъгала. Просто… той изглежда свестен. Мащехата ти също. Може… ъъъ… да са станали по-готини, откакто не си ги виждала.

Тя се поколеба.

— Но пак са в Сан Франциско, Пърси. Не мога да живея толкова далеч от лагера.

Не исках да задавам логичния въпрос. Страх ме беше от отговора. Но нямаше как да го избегна.

— И какво ще правиш сега?

Минахме над някакъв град, остров от светлинки насред тъмно море. След секунди остана зад гърба ни, все едно летяхме със самолет.