Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Май да — кимнах. — Първо го видях край Лонг Айлънд. После някак се пренесе в язовира „Хувър“. А сега е тук.

— Може да се опитаме да го прилъжем да се върне в Лонг Айлънд — предложи сатирът. — А там Хирон ще ни помогне да го заведем на Олимп.

— Но той следваше мен — рекох. — Дали ще знае къде да отиде, ако не съм с него?

— Муу! — измуча унило Беси.

— Аз ще го заведа — отвърна Гроувър. — Ще тръгна с него.

Зяпнах. Гроувър не си падаше особено по водата. Миналото лято едва не се удави в Морето на чудовищата, тъй като заради копитата си не беше добър плувец.

— Единствено аз мога да говоря с него — добави той. — Няма кой друг да тръгне.

Наведе се и прошепна нещо в ухото на Беси. Беси потрепери и след това доволно измуча.

— Дадох й благослова на дивата природа — обясни Гроувър, — за да ни закриля по пътя. Пърси, не е зле да помолиш баща ти да ни помогне да прекосим океана.

Нямах представа как си представяше да преплува до Лонг Айлънд от Калифорния. Но пък чудовищата не се движеха като хората. Бях виждал предостатъчно доказателства за това.

Опитах се да се съсредоточа върху вълните, миризмата на океана, шума на прибоя.

— Тате — рекох. — Помогни на офиотавроса и Гроувър да стигнат в безопасност до лагера. Закриляй ги в океана.

— При такава молба е необходимо приношение — обади се Талия. — Нещо голямо и скъпо.

Замислих се за миг. След това свалих шлифера си.

— Пърси — спря ме Гроувър, — сигурен ли си? Кожата на Немейския лъв е страшно ценна. Херкулес я е използвал!

И в този миг ми просветна.

Погледнах Зои. Тя ме наблюдаваше внимателно. Как не се бях сетил досега! Разбира се, че знаех кой е бил нейният герой — онзи, който й беше провалил живота, заради когото я бяха прогонили от бащиния й дом и който беше мълчал за помощта й: Херкулес, героят, на когото се бях възхищавал през целия си живот.

— Ако ми е писано да оцелея — отвърнах, — няма да е заради лъвската кожа. Аз не съм Херкулес.

Хвърлих шлифера във водата. Той се превърна отново в лъвска кожа и за миг засия. Но вместо да потъне във вълните, като че ли се изпари в слънчевите лъчи.

Откъм морето полъхна ветрец.

Гроувър си пое дълбоко дъх.

— Е, да не се бавим повече.

Скочи във водата и безпомощно заразмахва копита. Беси доплува до него и той се хвана за врата на звяра.

— Внимавайте! — извиках.

— Ще внимаваме — отвърна Гроувър. — Беси? Отиваме в Лонг Айлънд. Това е на изток. Натам.

— Мууу? — измуча въпросително Беси.

— Да — потвърди сатирът. — Лонг Айлънд. Един остров. Не е близо, но… Както и да е, да тръгваме.

— Мууу!

Беси се оттласна напред и се гмурна във вълните. Гроувър се развика:

— Но аз не мога да дишам под вода! Само казвам…

Бълбук-бълбук!

Изчезнаха под повърхността. Надявах се, че баща ми ще се погрижи и за такива дреболии като дишането под вода.

— Е, един проблем по-малко! — обади се Зои. — Но как ще стигнем до градината на сестрите ми?

— Талия е права — рекох. — Трябва ни кола. Но тук няма към кого да се обърнем за помощ. Може да… да вземем някоя назаем?

Този вариант не ми допадаше особено. Да, въпросът беше на живот и смърт, но все пак си беше кражба и нямаше как да мине незабелязано.

— Чакайте! — извика Талия и започна да ровичка из раницата си. — Не е вярно, че няма кой да ни помогне в Сан Франциско! Бях си записала адреса му…

— На кого? — попитах изненадано.

Тя измъкна смачкано листче, откъснато от тефтер, и го размаха пред очите ми.

— Професор Чейс! Бащата на Анабет!

След като две години подред бях слушал мрънкането на Анабет по адрес на баща й, очаквах да видя някой с дяволски рога и вампирски зъби. Изобщо не предполагах, че ще ни отвори вратата със стара кожена авиаторска каска с очила. Очите му изглеждаха толкова странно ококорени зад стъклото, че тримата отстъпихме назад.

— Здравейте — рече той приятелски. — Самолетите ли ми носите?

С Талия и Зои се спогледахме смутено.

— Ами… не — отвърнах аз.

— Жалко — измърмори професор Чейс. — Трябват ми още три „Сопуит Кемълс“.

— Аха — кимнах, макар да нямах представа за какво говори. — Ние сме приятели на Анабет.

— На Анабет ли? — Той се сепна и се напрегна, все едно ток беше минал по тялото му. — Тя добре ли е? Да не се е случило нещо?

Не отговорихме, но явно лицата ни красноречиво са показали, че се е случило нещо, и то лошо. Професор Чейс свали авиаторската каска. Косата му беше руса като на Анабет, а очите — тъмнокафяви. Беше красив мъж, макар и вече доста възрастен, но като че ли през последните няколко дни не се беше бръснал и ризата му беше закопчана накриво, така че от едната му страна яката стърчеше.