Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Не би се поколебал нито за секунда — прошепна Талия. — Силата да свали Олимп… Направо не мога да повярвам!

— Но е самата истина, скъпа — обади се мъжки глас с френски акцент. — И точно ти трябва да освободиш тази мощ!

Змиебикът изскимтя и се гмурна във водата.

Вдигнах глава. Така се бяхме унесли в разговора, че бяхме позволили да ни изненадат.

Зад нас стоеше мантикорът доктор Торн, разноцветните му очи проблясваха заплашително.

— Стррррахотно! — обяви той със задоволство.

Беше облечен с опърпан черен шлифер, униформата му от „Уестовър Хол“ беше разпокъсана и мръсна. Косата му беше пораснала и сега стърчеше мазна. Лицето му беше скрито от сребриста няколкодневна брада. В общи линии изглеждаше точно като бездомниците пред трапезарията за безплатна храна отсреща.

— Отдавна, много отдавна боговете ме прогониха в Персия — продължи мантикорът. — Бях принуден да се скитам в покрайнините на света, да се крия по горите, да се храня с някакви си мръсни селяци. Великите герои не стигаха до мен. Никой не се страхуваше и не се възхищаваше от мен. Изобщо не ме споменаваха в митовете и легендите. Но сега това ще се промени. Титаните ще ме уважават, всеки ден ще пирувам с плътта на полубогове!

От двете му страни стояха въоръжени мъже, от простосмъртните наемници, които бях видял във Вашингтон. Други двама запречваха пътя ни за бягство към съседния пристан. Наоколо беше пълно с туристи — разхождаха се по крайбрежната алея, пазаруваха в магазинчетата на кея над нас, — но това едва ли щеше да спре мантикора да ни нападне, ако не му се подчиняхме.

— А къде са… скелетите? — попитах аз.

Доктор Торн презрително се усмихна.

— Не ми трябват тъпите зомбита! Генералът смята, че не ставам за нищо, но когато ви заведа при него, бързо ще промени мнението си!

Нуждаех се от малко време, за да измисля план. Най-важното беше да спася Беси. Можех да скоча в морето, но как щях да успея да се измъкна достатъчно бързо с един двеста и петдесет килограмов змиебик?

— Миналия път победата беше на наша страна — рекох.

— Ха! Едва успяхте да надделеете, и то с помощта на богиня. А сега, уви, богинята си има друга работа. Този път няма кой да ви помогне!

Зои опъна лъка и се прицели в главата на мантикора. Двамата му телохранители вдигнаха пистолетите си.

— Почакайте! — извиках. — Зои, недей!

Доктор Торн се усмихна.

— Момчето е право, Зои Нощната сянка. Свали лъка. Не бих искал да те убия, преди да си видяла великия подвиг на Талия.

— Какъв подвиг? — изръмжа Талия. Тя стискаше здраво щита и копието си.

— Не се ли сещаш? — отвърна мантикорът. — Това е твоят звезден миг. Точно заради него господарят Кронос ти върна живота. Ти ще принесеш офиотавроса в жертва. Ще хвърлиш вътрешностите му в свещения огън на планината. Ще се сдобиеш с безкрайна мощ. И на шестнайсетия си рожден ден ще унищожиш Олимп!

Възцари се смаяна тишина. Думите на доктор Торн звучаха ужасяващо логично. На Талия й оставаха само два дни до шестнайсетия рожден ден. Тя беше дъщеря на върховния бог. И трябваше да направи избор, кошмарен избор, който би могъл да доведе до падането на боговете. Всичко беше точно така, както беше предречено. Трудно ми беше да реша какво точно изпитвах в момента — облекчение, страх или разочарование. В крайна сметка, пророчеството не се отнасяше за мен. Съдбовният миг вече беше дошъл.

Очаквах Талия да изригне възмутено, но тя се колебаеше. Изглеждаше зашеметена.

— Знаеш, че това е правилният избор — продължи мантикорът. — Приятелят ти Люк вече го разбра. И сега ще можеш отново да бъдеш с него. Ще управлявате света заедно с покровителството на титаните. Баща ти те изостави, Талия. Не се интересува от теб. Можеш да му отмъстиш! Смачкай олимпийците, те си го заслужават. Повикай офиотавроса! Той ще дойде при теб. Използвай копието си!

— Талия — извиках аз, — съвземи се!

Тя ме погледна — така, както ме гледаше онази сутрин, когато се появи от дървото на билото над лагера, замаяна и объркана. Все едно изобщо не ме познаваше.

— Аз… не мисля…

— Баща ти ни помогна — напомних й аз. — Той изпрати бронзовите ангели. Превърна те в ела, за да те спаси.

Пръстите й стискаха здраво копието.

Погледнах отчаяно Гроувър. Слава на боговете, той веднага се досети. Вдигна флейтата и засвири.

— Спрете го! — нареди мантикорът.

Телохранителите му се бяха прицелили в Зои и преди да се усетят, че момчето със свирката представлява по-голяма опасност, от дъските под нозете им изскочиха лиани и се увиха по краката им. Зои изстреля две светкавични стрели, които избухнаха в краката им с облак жълтеникав дим с миризма на сяра. Пръдливи стрели!