Рик Риърдън - Проклятието на титана

И, разбира се, нищо не се случи.

Мантикорът се ухили.

— Дъщерята на Зевс я искам жива. Тя ще се присъедини към нас. Останалите ги убийте!

Наемниците се прицелиха в нас и в този миг се случи нещо, което ще ми е много трудно да го обясня. Сещате ли се какво е чувството, когато след като сте висели от лоста надолу с главата, изведнъж се изправите рязко и кръвта се стече в главата ви? Нещо подобно се усети край нас. Чу се тежка въздишка. Слънчевата светлина придоби лилав оттенък. Разнесе се аромат на грозде и леко киселата миризма на вино.

Щрак!

Ето такова щракване се чува, когато у много хора едновременно се пречупи стълбът на разума. Това беше звукът на лудостта. Единият от наемниците захапа пистолета за дръжката като кокал, спусна се на четири крака и лазешком се защура наоколо. Другите двама хвърлиха оръжията си и затанцуваха валс. Четвъртият заподскача в буйна ръченица. Би трябвало да е смешно, но всъщност беше ужасяващо.

— Не! — изрева мантикорът. — Сам ще се разправя с вас!

Опашката му настръхна, ала преди отровните шипове да полетят към нас, от дъските под лапите му изригнаха лозници, които веднага започнаха да се увиват по тялото му, от тях изскачаха нови ластари, листа и реса, която за секунди се превърна в узрели гроздове и пищящият мантикор беше погълнат от гъста плетеница лозова шума с тежки чепки черно грозде. След миг-два лозниците престанаха да потрепват и аз имах чувството, че скритото в тях чудовище е изчезнало.

— Е — Дионис затвори вратата на хладилника, — забавно беше.

Взрях се в него ококорен.

— Как успяхте… Как го…

— И това ми било благодарност — измърмори той. — Простосмъртните ще се съвземат всеки момент. Не помрачих разума им завинаги, тъй като ще трябва да давам отчет за тях, а мразя да пиша обяснения до татко.

Изгледа намръщено Талия.

— Надявам се, че си научи урока, момиче. Не е лесно да устоиш на изкушението на властта, нали?

Талия се изчерви засрамено.

— Господин Д. — обади се Гроувър смаяно, — вие… Вие ни спасихте!

— Ммм… Постарай се да не съжалявам за това, сатире. А сега изчезвай, Пърси Джаксън. Осигурих ви не повече от няколко часа.

— А офиотавроса? — обадих се аз. — Не може ли да го вземете в лагера?

Господин Д. изсумтя.

— Да ти приличам на бог, който се занимава с превоз на добитък? Това си е твой проблем.

— Но къде да отидем сега?

Дионис се обърна към Зои.

— О, ловджийката знае много добре. И трябва да влезете там още тази вечер, по залез, иначе всичко е загубено. А сега, довиждане. Пицата ми изстива.

— Господин Д.! — извиках аз.

Той вдигна вежди.

— За първи път ме нарекохте правилно! Казахте ми Пърси Джаксън!

— Нищо подобно, Питър Джонсън. Сбогом!

Махна с ръка и изображението в дъгата се стопи.

Наемниците на мантикора продължаваха да се щурат като обезумели. Единият беше намерил познатия ни бездомник и двамата задълбочено обсъждаха въпроса за металните ангели от Марс. Другите преследваха туристите и с ръмжене и грухтене се мъчеха да им свалят обувките.

Погледнах Зои.

— За какво говореше той? Наистина ли знаеш къде трябва да отидем?

Лицето й беше с цвета на мъглата. Ловджийката вдигна ръка и посочи към другата страна на залива, отвъд „Голдън Гейт“, където сред облаците се извисяваше самотен връх.

— В градината на сестрите ми — отвърна тя. — Време е да се прибера у дома.

— С тази скорост никога няма да успеем — измърмори Зои. — Но не можем да оставим офиотавроса.

— Муу! — обади се Беси. Той плуваше край нас, а ние тичахме по крайбрежната алея. Мостът „Голдън Гейт“ се беше оказал много по-далеч, отколкото си мислех. Слънцето вече клонеше на запад.

— Не разбирам — въздъхнах аз. — Защо трябва да влезем там по залез?

— Хесперидите са нимфи на залеза — отвърна Зои. — В тяхната градина може да се влезе само когато денят преминава в нощта.

— А ако закъснеем? Какво ще стане?

— Утре е зимното слънцестоене. Ако изпуснем днешния залез, ще се наложи да изчакаме до утре вечер. А тогава олимпийският съвет на боговете ще е приключил. На всяка цена трябва да освободим господарката Артемида тази нощ.

Защото иначе Анабет щеше да загине, помислих си аз, но не го изрекох на глас.

— Трябва ни кола — рече Талия.

— А Беси? — попитах аз.

Гроувър изведнъж се спря.

— Имам идея! Офиотавросът може да се появи където и да е във вода, нали?