Рик Риърдън - Проклятието на титана

Приятелите ми дотичаха по стълбите от кея.

— Успя! — извика Зои.

— Не е нужно да звучиш толкова изненадана — измърморих аз.

Нерей изстена.

— О, прекрасно! Пристигна и публика за моето унижение! Обичайната сделка, предполагам? Ще ме пуснеш, ако отговоря на въпроса ти?

— Въпросите ми са много — рекох.

— Позволява се само един! Такова е правилото.

Погледнах приятелите си.

Не знаех какво да правя. Трябваше да открия Артемида, както и да разбера какво е това съдбовно чудовище, след което беше тръгнала тя. Също така трябваше да разбера дали Анабет е жива и как да я спася. Как можех да попитам за всичко това само с един въпрос?

Едно гласче в главата ми пищеше: „Питай за Анабет!“. И наистина, това най-много ме интересуваше.

Но след това си представих какво би казала Анабет. Никога нямаше да ми прости, ако изберях да спася нея, жертвайки Олимп. Зои сигурно щеше да настои да попитам за Артемида, но Хирон беше казал, че чудовището е по-важно.

Въздъхнах.

— Добре, Нерей. Кажи ми, къде да открия ужасното чудовище, което може да предизвика падането на Олимп. Онова, след което тръгна Артемида.

Морският старец се усмихна, лъснаха обраслите му с мъх зелени зъби.

— Няма проблем — отвърна той злорадо. — То е тук.

Нерей посочи водата в краката ми.

— Къде?

— Изпълних своята част от уговорката! — заяви той. Превърна се в златна рибка и скочи обратно в океана.

— Измами ме! — изкрещях аз.

— Почакай! — обади се Талия и се взря ококорено във водата. — Какво е това?

— Мууу!

Наведох глава — моята приятелка змиекравата плуваше досами кея. Потърка муцуна в крака ми и ме погледна с тъжните си кафяви очи.

— О, Беси — измърморих аз. — Не сега, нямам време.

— Мууу!

Гроувър ахна.

— Казва, че името му не е Беси.

— Нима я… го разбираш?

Сатирът кимна.

— Говори на много стара форма на животински език. Твърди, че името му било офиотаврос.

— Офио… какво?

— На гръцки означава змиебик — обади се Талия. — Но какво прави тук?

— Муууууу!

— Казва, че Пърси му бил закрилник — обяви Гроувър. — И че бягал от лошите. Те били близо.

Зачудих се как ли е разбрал всичко това от едно „Мууу“.

— Почакай. — Зои се обърна към мен. — Познаваш ли този змиебик?

Не виждах защо му отдаваха толкова голямо значение, но въпреки това набързо им разказах историята.

Талия смаяно поклати глава.

— И просто си забравил да го споменеш досега?

— Ами… да. — Оправданието ми прозвуча доста глупаво, но всичко се беше развило толкова бързо. А и освен това, Беси, офиотавросът, ми се беше сторил незначителна подробност.

— Колко съм загубена! — изведнъж възкликна Зои. — Тази история я знам!

— Коя история?

— От войната на титаните — отвърна тя. — Разказа ми я… моят баща ми я разказа преди хиляди години. Това е звярът, който търсим!

— Беси? — сведох поглед към змиебика. — Но той е… толкова миличък. Не би могъл да унищожи света.

— Ето това ни беше грешката — рече Зои. — Очаквахме огромно опасно чудовище, а всъщност офиотавросът може да доведе до падането на боговете по съвсем друг начин. Ако бъде принесен в жертва…

— Муууу! — възмутено се обади Беси.

— Последната дума май не му хареса — обясни Гроувър.

Потупах Беси по главата, за да го успокоя. Той ми позволи да го почеша зад ухото, целият трепереше.

— Че кой би му посегнал? — измърморих. — Той е толкова… беззащитен.

Зои кимна.

— В убиването на милите и невинни създания се крие огромна мощ. Преди хилядолетия, при раждането му, мойрите са предрекли, че който убие офиотавроса и изгори вътрешностите му на жертвената клада, ще получи силата да унищожи боговете.

— Муууу! Муууу!

— Ааа! — обади се пак Гроувър. — Опитвай се да избягваш думи като „жертвена“ и „вътрешности“, моля те.

Талия смаяно оглеждаше змиебика.

— Силата да унищожи боговете… Но как? Какво точно ще стане?

— Никой не знае — отвърна Зои. — Предишния път, по времето на войната с титаните, някакъв великан, съюзник на титаните, успял да убие офиотавроса, но баща ти, Зевс, изпратил орел да открадне вътрешностите, преди да ги хвърлят в огъня. Разминало се е на косъм. И сега, три хиляди години по-късно, офиотавросът се е преродил.

Талия седна на пристана. Протегна ръка. Беси се приближи към нея. Талия го погали по главата. Беси потрепери.

Изражението на Талия ме притесняваше. Очите й грееха… лакомо.

— Трябва да измислим как да го защитим — рекох. — Ако Люк се добере до него…