Рик Риърдън - Проклятието на титана

Скелетите развълнувано затракаха със зъби и забързано отминаха.

Рейчъл отвори вратата.

— Чисто е. Но побързай.

Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да припадне. Лицето й беше посивяло и потно.

Надникнах зад ъгъла. Три скелета тичаха към другия край на балкона. В следващите няколко секунди пътят към асансьора щеше да е чист.

— Длъжник съм ти, Рейчъл Елизабет Деър.

— Какви бяха тези? — попита тя. — Приличаха на…

— Скелети?

Тя кимна смутено.

— Най-добре ще е да забравиш всичко — посъветвах я аз. — Забрави, че изобщо си ме виждала.

— И че се опита да ме убиеш?

— Да. И това.

— Но кой си ти?

— Пърси… — в този миг скелетите се извърнаха рязко към мен. — Чао!

— Що за име е Пърси Чао?

Хукнах към изхода.

Заведението беше пълно с деца, които видимо се наслаждаваха на най-приятната част от туристическата обиколка — обяда. Талия, Зои и Гроувър тъкмо сядаха на една маса.

— Трябва да тръгваме! — обявих задъхано. — Веднага!

— Току-що си взехме сандвичите! — извика недоволно Талия.

Зои се надигна, мърморейки ругатни на старогръцки.

— Прав е! Вижте!

Заведението беше оградено от всички страни от стъклени витрини, от които се разкриваше чудесна гледка към армията от скелети, насочили се към нас.

Видях двама в източния край на стената, блокираха шосето към Аризона. Други трима стояха в западния край и охраняваха пътя към Невада. Всички бяха въоръжени с палки и пистолети.

Но непосредствената опасност беше много по-близо. Трите зомбита, които ме бяха проследили до залата с турбините, изскочиха на стълбите. Впиха жълтите си очи в мен и затракаха със зъби.

— Към асансьора! — извика Гроувър. Хукнахме натам, но вратите се отвориха с приятно „дзън“ и отвътре излязоха още три скелета. Всичките бяха тук, с изключение на онзи който се беше възпламенил след удара на Бианка в Ню Мексико. Бяхме обградени от всички страни.

В този миг на Гроувър му хрумна гениална, типично гроувърска идея.

— Бой с дюнери! — извика той и хвърли чинията си към най-близкия скелет.

Ако не ви е удрял летящ дюнер, може да се смятате за истински късметлии. В ранглистата на смъртоносните снаряди дюнерът се нарежда някъде непосредствено след гранатите и гюлетата. Порцията на Гроувър халоса скелета в главата и събори черепа от раменете му. Нямам представа какво точно видяха останалите деца в заведението, но направо пощуряха и започнаха да се замерят с дюнери, чипс и кутийки с безалкохолни, пищейки и крещейки с цяло гърло.

Скелетите напразно се опитаха да се прицелят — около тях се носеше истински вихър от храна, тела и напитки.

В хаоса с Талия се нахвърлихме на двата скелета до стълбите и ги съборихме върху масата с приборите. Хукнахме надолу, край главите ни хвърчаха дюнери.

— А сега накъде? — попита Гроувър, щом изскочихме навън.

Не знаех. И двата изхода на пътя бяха завардени от скелети. Изтичахме до площада с крилатите бронзови статуи, но това не ни помогна особено, освен че сега откъм гърба ни беше планината.

Скелетите се подредиха в полукръг около нас. Появиха се и събратята им от заведението. Единият от тях в движение нагласяше черепа на раменете си. Другият беше целият покрит с кетчуп и горчица. От ребрата на третия стърчеше дюнер. Изглеждаха адски ядосани. Извадиха палките си и пристъпиха напред.

— Четирима срещу единайсет — измърмори Зои. — И на всичкото отгоре те са безсмъртни.

— Беше ми приятно да обикалям с вас, приятели — обяви с треперещ глас Гроувър.

Нещо проблесна и привлече вниманието ми. Обърнах се, краката на статуята лъщяха от докосването на хиляди пръсти. Не се сдържах и възкликнах:

— Ето това се вика лъснати крака!

— Пърси — обади се Талия. — Не е сега моментът.

Но аз не можех да отделя погледа си от двамата бронзови гиганти с големи заострени криле. Бяха потъмнели от времето, само пръстите на краката им лъщяха като нови монетки заради постоянния поток от хора, които идваха да ги докоснат за късмет.

Късмет. Или благослов от Зевс.

Сетих се за екскурзоводката от асансьора. Сивите очи и усмивката. Какво беше казала? „Винаги има изход за този, който го търси!“

— Талия, помоли баща си за помощ!

Тя ме изгледа мрачно.

— Той никога не отговаря.

— Пробвай — помолих я. — Поискай помощ. Мисля… мисля, че статуите може да ни донесат късмет.

Шест скелета вдигнаха пистолетите си. Останалите пет пристъпиха напред, вдигнали палки. Двайсет метра. Петнайсет.