Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Майка ти е била водна богиня, нали? — попитах.

— Да, Плейоне. Имах четири сестри. Хесперидите.

— Които са живеели в градина в западния край на земята. Където растяло дървото със златните ябълки, пазено от дракон.

— Да — кимна замечтано Зои, — Ладон.

— Но сестрите не са ли били само четири?

— Сега са четири. Мен ме прогониха. И забравиха. Изличиха ме, все едно никога не съм съществувала.

— Защо?

Тя посочи Въртоп.

— Защото предадох семейството си и помогнах на един герой. Това също няма да го намериш в митовете и легендите. Той изобщо не ме споменава. След като се опита да победи Ладон и не успя, аз му показах как да открадне ябълките и как да измами баща ми, но всичката слава отиде при него.

— Но…

Бълбук, бълбук — обадиха се ниадите. Лодката забави ход.

Вдигнах глава.

Нямаше как да продължим нагоре. Реката беше преградена. Пред нас се издигаше язовирна стена с размерите на футболно игрище.

— Язовирът „Хувър“ — обади се Талия. — Огромен е!

Стояхме на брега и оглеждахме бетонната стена, която се издигаше между скалите. Отгоре по нея вървяха хора, които от това разстояние изглеждаха колкото мравки.

Ниадите си тръгнаха мърморейки и макар че не разбирах езика им, беше ясно, че недоволстват заради стената, преградила хубавата им река. Лодките ни поеха обратно надолу по течението, размятани от силните бързеи, спускащи се от каскадата на язовира.

— Стената е висока триста и петдесет метра — рекох. — Построена е през трийсетте години на двайсети век.

— Вместимостта на язовира е четирийсет и пет милиарда кубически метра вода — допълни Талия.

Гроувър въздъхна и добави:

— Най-големият строителен обект в Съединените щати за всички времена.

Зои ни зяпна смаяно.

— Откъде ги знаете тези неща?

— От Анабет — отвърнах аз. — Тя си падаше по архитектурата.

— Беше луда по националните забележителности — рече Талия.

— Постоянно ни засипваше с информация. — Гроувър заподсмърча. — Беше толкова досадно…

— Какво не бих дал, за да бъде сега с нас… — рекох.

Останалите кимнаха. Зои продължаваше да ни гледа странно, но не ми пукаше. Защо жестоката съдба беше направила така, че да се озовем пред язовира „Хувър“, един от любимите обекти на Анабет, а тя не беше с нас?

— Трябва да се качим на стената — заявих. — Заради нея. И за да знаем, че сме били тук.

— Вие не сте добре — поклати глава Зои. — Но така или иначе, шосето е там горе. — Посочи един огромен паркинг отстрани на стената. — Да вървим!

Вървяхме почти час, докато намерим пътека, която да ни изведе до шосето. Излязохме на източния бряг на язовира и поехме към стената. Горе беше студено и духаше силен вятър. От едната страна беше затворената сред скалите вода, а от другата стената се спускаше рязко триста и петдесет метра надолу — като най-голямата рампа за скейтбордисти в света — към изходните канали на турбините.

Талия вървеше по средата на пътя, далеч от ръба. Гроувър постоянно душеше вятъра и се озърташе изплашено. Мълчеше си, но си личеше, че усеща чудовища.

— Близо ли са? — попитах го.

Той поклати глава.

— Може и да не са. Наоколо е само пустиня, вятърът може да носи миризмата им от километри. Но идва едновременно от няколко посоки. И това не ми харесва.

На мен също не ми харесваше. Вече беше сряда, оставаха само два дни до зимното слънцестоене, а все още не бяхме стигнали доникъде. Не ни трябваха нови схватки с чудовища.

— В туристическия център има заведение, „Дървеният бик“ — обади се Талия. — Но предлагат и храна.

— И преди ли си идвала тук? — изненадах се аз.

— Веднъж. Исках да видя пазителите. — Посочи другия край на стената. В скалите беше издълбано малко площадче, на което бяха поставени две големи бронзови статуи. Заприличаха ми на статуетки „Оскар“ с криле. — Посветени са на Зевс. Подарък от Атина.

Около тях се тълпяха туристи, които като че ли проявяваха най-голям интерес към краката им.

— Какво правят? — попитах.

— Докосват пръстите на краката — отвърна тя. — Смята се, че това носи късмет.

— Защо?

Талия поклати глава.

— На простосмъртните им хрумват какви ли не налудничави идеи. Не знаят, че статуите са посвети на Зевс, но усещат, че в тях има нещо.

— Те говориха ли с теб? Какво ти казаха?

Лицето й помръкна. Не беше трудно да се досетя, че точно заради това беше дошла тук предишния път — за да получи някакъв знак от баща си. Да се свърже с него.

— Не. Всъщност те са си най-обикновени големи статуи от бронз.