Рик Риърдън - Проклятието на титана

Талос отново се удари по носа и хвърли меча си. После се разтресе и политна към електрическите стълбове.

— Внимавай! — изкрещях. Но беше късно.

Глезенът му се допря до жиците и по цялото му тяло пробягаха искри. Надявах се вътрешността да беше изолирана. Гигантът се завъртя обратно към сметището, дясната му ръка се откачи от рамото и се стовари върху купчината боклуци с ужасяващо БУМ!

След това се откачи и лявата му ръка. Талос се разпадаше.

После изведнъж хукна.

— Чакай! — изкрещя Зои. Побягнахме след него, но беше невъзможно да го настигнем. Пред нас се сипеха части от разпадащото се тяло.

Първо се търкулна главата, после гръдният кош, накрая се строполиха и краката. Обикаляхме край останките и крещяхме: „Бианка! Бианка!“. Пълзяхме през огромните кухини на краката и главата. Не се спряхме, докато слънцето не изгря, но не намерихме нищо.

Зои седна и се разплака. Не бях вярвал, че някога ще я видя да плаче.

Талия гневно изкрещя и заби копието си в обезобразеното лице на гиганта.

— Може да продължим да търсим — рекох. — Вече е светло. Ще я намерим.

— Няма — обади се тъжно Гроувър. — Стана точно така, както беше предречено.

— Какви ги говориш? — попитах го строго.

Той вдигна глава, от големите му очи се ронеха сълзи.

— Забрави ли пророчеството? „В земята без дъжд един ще загине!“

Защо не го бях предугадил? Защо й бях позволил да иде вместо мен?

Бяхме в пустинята. А Бианка ди Анджело вече я нямаше.

В края на сметището открихме един стар теглич на пътна помощ, който изглеждаше толкова грохнал, че нямаше да се учудя, ако сам се беше докарал и изоставил тук. Но моторът запали, резервоарът се оказа пълен с гориво и ние решихме да се възползваме от него.

Шофираше Талия. Тя определено беше в най-добро състояние от четирима ни.

— Скелетите са по петите ни — напомни ни тя. — Не бива да се бавим повече тук.

Поехме през пустинята, по небето нямаше нито едно облаче, пясъкът блестеше ослепително. Зои седна отпред с Талия, а ние с Гроувър се настанихме отзад на платформата. Подухваше хладен сух ветрец, но хубавото време ми се струваше едва ли не проява на неуважение към паметта на Бианка.

Стиснах в шепа фигурката, която й беше струвала живота. Дори нямах представа кой бог изобразяваше. Може би Нико щеше да знае.

О, богове! Какво щях да кажа на Нико?

Искаше ми се да вярвам, че Бианка все още беше жива. В същото време обаче бях сигурен, че сме я загубили завинаги.

— Трябваше аз да отида вместо нея — рекох. — Аз трябваше да вляза в гиганта.

— Не говори така! — сепна се Гроувър. — Не стига, че Анабет изчезна, а сега и Бианка… Няма да го понеса, ако… — той заподсмърча. — Мислиш ли, че ще си намеря друг най-добър приятел?

— О, Гроувър…

Той избърса сълзите си с някакъв намаслен парцал и по бузите му останаха черни следи. Заприлича ми на индианец, изрисуван с цветовете на войната.

— Сега ще се оправя.

Но не се оправи. Явно още не се беше съвзел от случилото се в Ню Мексико — каквото и да беше то, — когато се беше появил онзи топъл лъх. Оттогава се държеше странно, сякаш през цялото време едва се сдържаше да не се разплаче, но мен ме беше страх да поставя въпроса ребром, тъй като най-вероятно щеше да се разциври и да заблее като козле.

Само че това, че Гроувър беше по-зле и от мен, си имаше и добра страна. Дадох си сметка, че не бива да се оставям на унинието. Трябваше да прогоня от ума си мислите за сполетялото Бианка нещастие и да продължа напред, както Талия. Беше ми чудно за какво ли си говореха те със Зои отпред в кабината.

Стигнахме до една река и бензинът ни свърши. Не че това имаше някакво значение — така или иначе и пътят свършваше тук.

Талия излезе и ядосано затръшна вратата. Като че ли в отговор една от гумите моментално спихна.

— Страхотно! И какво ще правим сега?

Огледах се. Във всички посоки се простираше пустиня, от която тук-там се надигаха голи хълмчета. Каньонът беше най-интересното нещо наоколо. Реката не беше голяма, широка около петдесетина метра, с няколко пада. Скалите се спускаха почти отвесно към нея.

— Има пътека — обади се Гроувър. — Може да слезем по нея.

Вгледах се по-внимателно и след дълго взиране забелязах тясна пътечка, виеща се надолу по скалата.

— Това е козя пътека — отбелязах.

— И какво от това? — отвърна той.

— Ние, за разлика от теб, не сме кози.

— Ще се справите — заяви уверено Гроувър. — Не е толкова трудно.