Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Както кажеш, шефе. Ти си шефът. Номер едно!

Потърках сънено очи и се опитах да скрия мислите си от пегаса. Това беше един от недостатъците да си син на Посейдон: тъй като той е създал конете от морска пяна, аз разбирах повечето животни от тяхното семейство, но и те също можеха да ме разберат. И понякога, какъвто беше случаят с Блекджак, направо ми увисваха на врата и не ме оставяха на мира.

До миналото лято Блекджак беше затворник на кораба на Люк, но в причинената от нас суматоха беше успял да избяга. Нямах нищо общо с това, но Блекджак смяташе, че съм го спасил.

— Блекджак, знаеш, че не бива да напускаш конюшнята — рекох.

— Да си виждал Хирон да стои в конюшнята?

— Ами… не.

— Видя ли? Слушай, шефе, едно морско дребосъче се нуждае от помощ.

— Пак ли?

— Пак. Казах на морските кончета, че ще те повикам.

Въздъхнах. Мернех ли се близо до плажа, морските кончета веднага се появяваха и ме обсипваха с молби за какво ли не. А техните проблеми нямаха край. Заседнали на пясъка китове, оплетени в рибарски мрежи делфини, русалки с наранени опашки — при всякакви подобни случаи ме викаха да ги спасявам.

— Добре — рекох, — идвам.

— Ти си номер едно, шефе!

— И не ми викай „шефе“!

Блекджак изцвили тихо. Може би това беше смях?

Погледнах топлото си легло. Бронзовият ми щит висеше на стената, изпочупен и неизползваем. На нощното шкафче стоеше вълшебната бейзболна шапка на Анабет. Нещо ме накара да я пъхна в джоба си. Може би предусещах, че скоро няма да се върна в хижата.

Скочих на гърба на Блекджак и той литна към плажа. Беше страхотно. Да се носиш на крилат кон над вълните със стотици мили в час, вятърът да роши косата ти сред свежите водни пръски беше хиляди пъти по-хубаво от карането на водни ски.

— Ето тук е. — Блекджак намали и направи кръгче. — Точно под нас.

— Благодаря.

Надигнах се от него и се гмурнах в ледената вода.

През последните две години бях свикнал с подобни рисковани операции. Вече можех да си се движа накъдето си поискам във водата само като заповядам на океанските течения да променят посоката си, Нямах никакви проблеми с дишането и дрехите ми винаги си оставаха сухи, освен ако нарочно не ги накарах да се намокрят.

Спуснах се устремено в мрака.

Десет, петнайсет, двайсет метра. Налягането не ми пречеше. Не се бях пробвал до каква дълбочина мога да стигна. Знаех, че ако някой обикновен човек слезеше на повече от сто метра, налягането щеше да го размаже като палачинка. Освен това, на такава дълбочина през нощта би трябвало да е непрогледен мрак, но аз долавях топлинните вълни на живите създания и студеното излъчване на теченията. Трудно ми е да го опиша, не беше точно като да виждах, но знаех кое къде е.

Щом наближих дъното, зърнах три морски кончета — коне с рибешки опашки, — които обикаляха в кръг около една потънала лодка. Морските кончета бяха невероятно красиви. Гривите им бяха бели, а рибите им опашки трепкаха във всички цветове на дъгата и искряха като фосфоресциращи. Личеше си, че са развълнувани — препускаха във водата така, както обикновените коне на сушата, когато има гръмотевична буря.

Приближих се и видях какво ги беше изплашило. Някакво животно беше попаднало под килнатата на една страна лодка и се беше заплело в една от онези големи рибарски мрежи, които се влачат от траулери и убиват всичко, което попадне в тях. Ужасно ги ненавиждах. Не стига, че в тях се хващаха делфини и малки китове, но понякога в тях попадаха и митологични създания. И когато мрежите се оплетяха, мързеливите рибари просто ги отрязваха от траулера и оставяха хванатите в тях животни да умрат.

Сигурно горкото животинче си беше обикаляло спокойно из залива и без да иска се беше напъхало в мрежата на потъналата рибарска лодка. Докато се е опитвало да се измъкне, се беше заплело още повече и беше размърдало лодката. Сега подпрените на една скала останки от корпуса се клатушкаха застрашително и можеха всеки миг да се стоварят върху хванатото в капан невинно създание.

Морските кончета възбудено обикаляха наоколо, явно искаха да помогнат, но не знаеха как. Едно от тях се опитваше да прегризе мрежата, но зъбите му просто не ставаха за тази работа. Морските кончета бяха страшно силни, но нямаха ръце и (но това между нас да си остане) не бяха кой знае колко умни.

— Освободи го, господарю! — обади се едно от тях, когато ме видя. Останалите също дойдоха и заповтаряха молбата.