Рик Риърдън - Проклятието на титана

— „И бащина десница живота на свое чедо ще отнеме.“

Този път знаех за какво говореше. Баща му беше Кронос, злият господар на титаните. Ако Хирон заминеше, предсказанието щеше да звучи съвсем логично. Кронос не би пощадил никого, дори и собствените си деца.

— Хирон, ти знаеш какво е това „проклятие на титана“, нали?

Лицето му се помрачи. Вдигна ръка със свити пръсти към сърцето си и после я тръсна настрани — древен жест за прогонване на злото.

— Да се надяваме, че не е това, за което си мисля. Хайде, лягай да спиш, Пърси. И твоето време ще дойде. Сигурен съм. Няма смисъл да бързаш.

От устата му „твоето време“ прозвуча така, както всеки друг би казал „смъртта“. Не бях сигурен дали това имаше предвид, но изражението му беше толкова строго, че не посмях да попитам.

Застанах пред шадравана с драхмата от Хирон в ръка и се зачудих какво да кажа на мама. Не бях в настроение да слушам поучения как неправенето на нищо е най-доброто, което мога да сторя в момента, но пък мама имаше право да научи какво се е случило.

В крайна сметка поех дълбоко дъх и хвърлих монетата.

— О, богиньо, приеми дара ми.

Парата затрептя. Светлината от банята беше достатъчна, за да се появи малка дъга.

— Свържете ме със Сали Джаксън — помолих. — Горен Манхатън.

Изведнъж в парата се появи нещо, което изобщо не бях очаквал. Мама седеше на масата в кухнята… с мъж! Двамата се заливаха от смях. Между тях имаше голяма купчина книги и тетрадки. Мъжът беше на трийсетина години, с дълга посребрена коса и кафяво сако върху черна тениска. Приличаше на актьор — някой от онези, които все играят агенти под прикритие в телевизионните сериали.

Бях толкова смаян, че не можех да си отворя устата, а за щастие мама и мъжът не видяха грейналата пред тях дъга.

— Страхотна си, Сали! — възкликна той. — Искаш ли още малко вино?

— Не, стига ми толкова. Ти си сипи, ако искаш.

— Но първо трябва да мина през тоалетната. Може ли?

— В дъното на коридора — отвърна тя, като се опитваше да сподави смеха си.

Актьорът се усмихна, стана и излезе.

— Мамо! — извиках аз.

Тя така подскочи, че едва не събори книгите от масата. После се осъзна и впери поглед в мен.

— Пърси! Всичко наред ли е, скъпи?

— Какво правиш? — попитах сърдито аз.

Тя премига.

— Пишем домашни. — След това като че ли си даде сметка за изражението ми и добави: — О, това е Пол. Господин Шарън. Колега от университета.

— Господин Шаран?

— ШарЪн! Той ще се върне всеки момент, Пърси. Какво е станало?

Мама винаги познаваше, когато нещо не беше наред. Разказах й за Анабет. Набързо споменах и всичко останало, но най-вече говорих за Анабет.

Очите на мама се насълзиха. Личеше си, че едва се сдържаше да не се разплаче заради мен.

— О, Пърси…

— Казаха ми, че нищо не може да се направи. Затова сигурно ще се прибера у дома.

Тя завъртя химикала си в пръстите.

— Пърси, колкото и да ми се иска да се прибереш у дома… — мама раздразнено въздъхна, сякаш се ядосваше сама на себе си, — колкото и да ми се иска да бъдеш в безопасност, има нещо много важно. Трябва да направиш това, което смяташ за правилно.

Зяпнах я смаяно.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли вярваш, че трябва да помогнеш да я спасят? Смяташ ли, че това е правилно? Познавам те добре, Пърси, и знам, че сърцето ти винаги те тегли натам, накъдето е правилно. Вслушай се в него.

— Искаш да кажеш… че трябва да замина?

Мама притеснено облиза устни.

— Казвам ти… че вече си голям и не мога да ти нареждам какво да правиш. И че винаги ще те подкрепям, дори и ако това, което решиш да предприемеш, е опасно. Не, не мога да повярвам, че говоря така!

— Мамо…

Чу се пускането на вода в тоалетната.

— Нямаме много време — рече мама. — Каквото и да решиш, Пърси, да знаеш, че те обичам. И съм сигурна, че ще направиш това, което е най-доброто за Анабет.

— Защо?

— Защото и тя би постъпила по същия начин, ако ставаше дума за теб.

Мама размаха ръка през дъгата и връзката се разпадна, като последното, което видях, беше как новият й приятел господин Шаран се е ухилил доволно на прага.

Не помня как съм заспал, но ясно помня съня.

Отново бях в мрачната пещера с надвисналия таван. Анабет беше коленичила под тежестта на тъмния облак, който сега приличаше по-скоро на купчина скали. Нямаше сили дори да вика за помощ. Краката й трепереха. Всеки миг щеше да грохне и таванът на пещерата щеше да се стовари върху нея.

— Как е простосмъртната? — обади се мъжки глас.