Рик Риърдън - Проклятието на титана

Взрях се във водата и рекох:

— Благодаря, тате.

По повърхността се появиха вълнички. На дъното искряха монети — десетина златни драхми. Не беше трудно да се досетя какво беше предназначението на шадравана. Напомняше ми да не забравям за близките си.

Отворих най-близкия прозорец и на слабото зимно слънце в парата грейна дъга. Извадих една монета от горещата вода.

— О, Ирида, богиньо на дъгата, приеми дара ми.

Хвърлих монетата в парата и тя изчезна. Изведнъж се поколебах с кого да се свържа.

С мама? Един примерен син би постъпил точно така, но тя сигурно още не беше започнала да се тревожи за мен. Беше свикнала да изчезвам за по седмица-две.

С баща ми? Отдавна не бях говорил с него, може би отпреди повече от две години. Но дали можех да се свържа с бог? Никога не бях опитвал. Дали нямаше да се ядоса?

Почудих се още миг-два и накрая помолих:

— Свържете ме с Тайсън. В пещите на циклопите.

Парата потрепери и се появи брат ми. Около него се виеха пламъци, което обаче не беше проблем, тъй като той беше циклоп. Беше се привел над наковалнята и удряше с чук по нажежено до червено острие на меч. Летяха искри, огнени езици ближеха ръцете му. В мраморната стена зад него имаше отвор, през който се виждаше тъмна синя вода — дъното на океана.

— Тайсън! — извиках силно.

В първия момент не ме чу заради чукането и пращенето на огъня.

— ТАЙСЪН!

Той се обърна и единственото му голямо око се ококори. На лицето му се разля щастлива усмивка.

— Пърси!

Хвърли меча и изтича към мен, за да ме прегърне. Изображението се размъти и се огъна напред. Аз инстинктивно отстъпих.

— Тайсън, това е Ирида връзка. Не съм при теб.

— О! — той отново се появи, изглеждаше смутен. — Да, как не се сетих!

— Как си? — попитах. — Как върви работата?

Очите му засияха.

— Тук е страхотно! Виж — грабна нажеженото острие с голи ръце и го поднесе към мен. — Сам го направих!

— Чудесно!

— И написах името си, ето тук, отдолу.

— Много хубаво. Слушай, виждате ли се с татко?

Усмивката му помръкна.

— Рядко. Той е зает. Тревожи се за войната.

— Каква война?

Тайсън се сепна. Изкара острието през отвора и във водата се надигнаха мехурчета. След като го прибра, металът вече беше изстинал.

— Старите морски духове се надигат и създават проблеми. Егеон. Океан.

Долу-горе се сещах за какво говореше. Ставаше дума за безсмъртните създания, господствали над моретата по времето на титаните, преди възхода на олимпийските богове. Появата им означаваше, че господарят на титаните Кронос и съюзниците му набираха сили, а това изобщо не беше хубаво.

— Може ли да помогна с нещо? — попитах.

Тайсън тъжно поклати глава.

— Въоръжаваме русалките. До утре трябва да сме направили още хиляда меча. — Погледна острието в ръцете си и въздъхна. — Старите духове защитават лошия кораб.

— „Принцеса Андромеда“ ли? Кораба на Люк?

— Да. Крият го. Предпазват го от бурите на татко. Иначе той отдавна да го е потопил.

— Това би било хубаво.

Тайсън изведнъж се оживи и лицето му грейна.

— Как е Анабет? При теб ли е?

— Ами… — Сърцето ми натежа като топка за боулинг. Тайсън смяташе Анабет за най-хубавото нещо на света след фъстъченото масло (а него страшно го обичаше). Нямах смелост да му кажа, че е изчезнала. Така щеше да се разплаче, че можеше да угаси огньовете със сълзите си. — Не, в момента не е тук.

— Предай й поздрави! — Целият сияеше. — Много поздрави на Анабет!

— Добре. — Прокашлях се, за да разкарам заседналата в гърлото ми буца. — Ще й предам.

— И не се тревожи за лошия кораб, Пърси. Той си заминава.

— Къде си заминава?

— Вече е в Панамския канал! Далече, много далече!

Намръщих се. Защо Люк беше закарал пълния си с чудовища кораби чак там? За последно го бяхме видели край Източното крайбрежие, където събираше полубогове и тренираше армията си от чудовища.

— Добре — рекох, макар че новината не ме успокои особено. — Това е хубаво… вероятно.

Един силен глас изрева нещо, което не долових ясно. Тайсън потръпна.

— Трябва да се връщам на работа! Иначе шефът ще се ядоса. Успех, братко!

— Кажи на татко…

Но преди да успея да довърша, изображението потрепери и изчезна. Останах сам в хижата, чувствах се по-самотен и отпреди.

Отидох на вечеря в същото унило настроение.

Храната беше превъзходна, както винаги. Не че можеше да се обърка нещо с пържолите на скара, приготвянето на пица и пълнещите се по магически начин с безалкохолно чаши. Заради факлите и мангалите в откритата трапезария беше топло, но тъй като всеки трябваше да се храни с братята и сестрите си, аз бях сам на масата на Посейдон. На масата на Зевс Талия също беше сама, но не можеше да седнем заедно. Такива бяха правилата в лагера. Децата на Хефест, Арес и Хермес, поне бяха по няколко. Нико беше при братята Стол, тъй като новопристигналите винаги ги настаняваха в хижата на Хермес, докато не станеше ясно кой от боговете им е родител. Братята Стол се мъчеха да убедят Нико, че покерът е много по-интересна игра от неговите карти и фигурки на богове. Надявах се, че Нико нямаше пари в себе си, тъй като бързо щеше да ги загуби.