Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Да, да — кимна той. — Но пък сте довели някакво досадно хлапе на нейно място. Затова не виждам никакъв смисъл да рискувам живота на други в глупава спасителна операция. Най-вероятно въпросната Ани е мъртва.

Идеше ми да го удуша. Не беше честно, че Зевс го беше пратил тук на сух режим като директор на лагера за сто години. Това трябваше да е наказанието на господин Д. за лошото му поведение на Олимп, а се беше превърнало в наказание за всички нас.

— Анабет може и да е жива — обади се Хирон, но си личеше, че не вярваше особено в думите си. На практика той беше отгледал Анабет през годините, в които тя беше раснала в лагера, преди да се пробва да живее отново с баща си и новата му жена. — Тя е изключително умна. Ако… ако враговете ни са я заловили, тя ще се опита да спечели време. Може дори да се престори, че минава на тяхна страна.

— Точно така — подкрепи го Талия. — Люк би предпочел да я запази жива.

— В такъв случай — рече господин Д., — ще трябва да докаже колко е умна, като се опита да избяга сама оттам.

Скочих.

— Пърси! — опита се да ме спре Хирон. Много добре знаех, че с господин Д. шега не биваше. Дори и да си импулсивно дете със СДВ, той пак не би проявил милост към непокорството. Но бях толкова ядосан, че не ми пукаше.

— Радвате се, че сте загубили още един от нас! — изкрещях. — Искате всички да загинем!

Господин Д. сподави прозявката си.

— Искаш ли да кажеш нещо смислено, или само си крещиш?

— Искам — изръмжах аз. — Знаем, че са ви изпратили тук за наказание, но това не означава, че трябва да се държите като пълен идиот! Все пак става дума и за вашата цивилизация. Може и да се напънете да ни помогнете малко!

В продължение на секунда се възцари такава тишина, че се чуваше пращенето на огъня в камината. Пламъците играеха в очите на господин Д. и му придаваха зловещ вид. Той отвори уста — вероятно възнамеряваше да ме прокълне да се разпадна в прах, — но в този миг Нико връхлетя при нас, следван от Гроувър.

— Невероятно! — изкрещя Нико и протегна ръка към Хирон. — Вие сте… вие сте кентавър!

На лицето на Хирон се появи насилена усмивка.

— Да, господин Ди Анджело, точно така. Но предпочитам да се появявам в човешка форма при запознанството си с нови хора.

— Не мога да повярвам! — Нико се извърна към господин Д. — А вие сте онзи пич с виното, така ли? Не е истина!

Господин Д. пренасочи гневния си поглед от мен към него.

— Онзи пич с виното?

— Дионис, нали? Страхотно! И вас ви имам!

— Как така ме имаш?

— Имам вашата фигурка от играта. И вашата картичка. И макар че ви дават само петстотин точки за нападение и всички ви смятат за най-куция бог, аз адски ви харесвам!

— О! — Господин Д. изглеждаше невероятно объркан и вероятно единствено това спаси живота ми. — Ами… Радвам се да го чуя.

— Пърси — обади се Хирон, — вървете с Талия в хижите. Съобщете на останалите, че утре вечер ще играем „Плени знамето“.

— „Плени знамето“ ли? — премигах. — Но не сме достатъчно…

— Такава е традицията — прекъсна ме той. — Приятелска среща при всяко посещение на ловджийките.

— Да бе — измърмори Талия. — Залагам си главата колко е „приятелска“!

Хирон наклони леко глава към господин Д., който смаяно слушаше обясненията на Нико по колко точки за защита имат боговете в играта му.

— Хайде, вървете — подкани ни Хирон.

— А, да — кимна Талия. — Хайде, Пърси.

И тя ме измъкна навън, преди Дионис да се сети, че се канеше да ме изпепели.

— Арес вече ти е вдигнал мерника — напомни ми Талия, докато вървяхме унило към хижите. — Още един безсмъртен враг ли искаш да спечелиш?

Беше права. В първото си лято в лагера се бях спречкал с Арес и сега той и децата му само дебнеха подходяща възможност да ми видят сметката. Не биваше да предизвиквам и Дионис.

— Съжалявам — измърморих. — Но не успях да се сдържа. Толкова е нечестно!

Тя се спря до оръжейната и плъзна поглед из долината, после вдигна глава към билото на хълма. Нейната ела се извисяваше там, златното руно блестеше на най-долния клон. Магията на дървото все още защитаваше границите на лагера, но вече не черпеше сили от духа на Талия.

— Всичко е нечестно, Пърси — прошепна тя. — Понякога ми се иска…

Замълча, тонът й беше толкова тъжен, че ми стана жал за нея. С дългата черна коса, черните пънкарски дрехи и стария вълнен шинел, с който се беше наметнала, Талия ми заприлича на огромен гарван, абсолютно не на място сред белия пейзаж.

— Ще върнем Анабет — обещах й аз. — Макар че все още не знам как.