Рик Риърдън - Проклятието на титана

— Пазете се, сладурчета! — извика след ловджийките Аполон. След това ми намигна. — А ти внимавай с предсказанията, Пърси. До скоро!

— Кои предсказания?

Той не ми отговори, а скочи обратно в микробуса.

— Чао, Талия! — извика отвътре. — И да слушаш!

Усмихна й се многозначително, сякаш искаше да й подскаже, че в думите му се крие по-дълбок смисъл, затвори вратата и форсира двигателя. Извърнах се настрани, лъхна ме жарка вълна от излитането на слънчевата колесница. Когато отново погледнах, езерото едва се виждаше от пара. Едно червено мазерати профуча над дърветата, искреше все по-ярко и по-ярко, катереше се все по-високо и по-високо и накрая изчезна в един слънчев лъч.

Нико гледаше сърдито. Зачудих се какво ли му беше казала сестра му.

— Кой е Хирон? — попита той. — Нямам го в играта си.

— Директорът по учебната част — отвърнах. — Той е… ще видиш.

— Щом ловджийките не го харесват, значи е готин — измърмори Нико. — Да вървим.

Второто, което ме изненада в лагера, беше, че е празен. Знаех, че повечето деца идваха да се обучават тук само през лятото и сега щях да намеря само тези, които оставаха през цялата година, тъй като нямаха домове, в които да се приберат или пък там постоянно ги нападаха чудовища. Но дори и тях като че ли ги нямаше.

Мярнах Чарлс Бекендорф от хижата на Хефест, палеше пещта пред оръжейната. Братята Травис и Конър Стол от хижата на Хермес човъркаха ключалката на лавката. Няколко от децата на Арес се биеха със снежни топки с дървесните нимфи в покрайнините на гората. И това бяха всички. Дори и старата ми съперница от хижата на Арес, Клариса, я нямаше.

Голямата къща беше украсена с гирлянди с червени и сини пламъчета, които затопляха верандата, но за щастие, без да подпалят дъските. Вътре гореше камина. Ухаеше на горещ шоколад. Директорът — господин Д., и Хирон играеха на карти в салона.

Кафявата брада на Хирон като че ли изглеждаше по-буйна. Къдравата му коса беше по-дълга. Тази година не преподаваше в училище и затова можеше да си позволи по-небрежен външен вид. Беше облечен в пухкав пуловер на подкови, а на скута му беше метнато одеяло, което почти изцяло закриваше инвалидната количка, в която седеше.

Когато ни видя, той се усмихна широко.

— Пърси! Талия! А това трябва да е…

— Нико ди Анджело — обадих се аз. — Той и сестра му са полубогове.

Хирон въздъхна облекчено.

— Значи успяхте!

— Ами…

Усмивката му изчезна.

— Какво е станало? И къде е Анабет?

— О, не ми казвайте, че сме изгубили още един — обади се с отегчен глас господин Д.

Предпочетох да се престоря, че не го виждам, макар че човек трудно можеше да не забележи яркооранжевия му скиорски костюм и розовите кецове. (Дълбоко се съмнявах, че господин Д. се е занимавал с някакъв спорт поне един ден в хилядолетното си съществуване.) На къдравата му черна коса беше кацнал накривен златен лавров венец, което подсказваше, че е спечелил последната игра на карти.

— Защо? — попита Талия. — Кого другиго сме загубили?

В този момент Гроувър доприпка в салона, ухилен като идиот. Окото му беше насинено, а лицето му цялото пламтеше, все едно му бяха лепнали няколко здрави плесници.

— Ловджийките са тук!

Хирон се намръщи.

— Ловджийките ли? Виждам, че имате много за разказване. — Хвърли поглед на Нико. — Гроувър, защо не заведеш младия ни приятел във всекидневната и не му пуснеш нашето информационно филмче?

— Ама… А, ясно. Добре!

— Информационно филмче ли? — попита Нико. — То става ли за деца? Бианка е много строга и…

— Одобрено е за показване на деца до четиринайсет години — увери го Гроувър.

— Супер! — възкликна доволно Нико и го последва навън.

— Сега вие двамата — обърна се Хирон към мен и Талия, — седнете и ни разкажете всичко.

Когато приключихме с историята си, Хирон заяви:

— Трябва веднага да организираме издирване на Анабет.

— Аз ще отида! — произнесохме с Талия в един глас.

Господин Д. изсумтя:

— Нищо подобно!

С Талия замърморихме едновременно, но господин Д. вдигна ръка. В очите му искряха пурпурни пламъчета, които обикновено подсказваха, че ако не млъкнехме, ни очакваше строго — и то по скалата на боговете — наказание.

— Доколкото разбрах от вашите обяснения — рече господин Д., — начинанието ви е претърпяло пълен провал. Изгубили сме Ани Бел…

— Анабет! — поправих го гневно аз. Тя беше дошла в лагера от седемгодишна, а въпреки това Дионис се преструваше, че не й помни името!