Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Хм, не, Линк. Елиминирахме дванайсет.

Сакс се обади:

— Проблемът е, че много от служителите са в ръководния състав. Те не са вписали в досиетата предишните си служебни позиции и дали са изкарали компютърни курсове. Трябва да ровим много, за да разберем дали имат уменията и знанията да манипулират системата и да свържат кабела.

— Какво стана със скапания ДНК анализ? — избухна Райм.

— Трябва да почакаме още малко — отвърна Купър. — Момчетата работят извънредно.

— Извънредно ли? Глупости! — изръмжа Райм.

Новите тестове ставаха за ден, най-много два, за разлика от старата система, която изискваше седмица. За него нямаше обяснение защо резултатите не бяха на бюрото му.

— Научихме ли нещо повече за „Справедливост за…“?

— Нашите хора преровиха всичките им файлове — отговори Селито. — Агентите на Макданиъл също. Както и Националната сигурност, военното разузнаване и Интерпол. Не открихме нищо за тях, нито за Рахман. Тая шибана сенчеста зона! Като извадена от роман на Стивън Кинг.

Райм реши да звънне в лабораторията и да поиска да побързат с ДНК експертизата, но телефонът иззвъня. Той вдигна вежди и моментално натисна бутона „отговор на позвъняване“.

— Катрин, добро утро. Рано си станала.

В Калифорния сега беше пет часът сутринта.

— Да.

— Нещо ново?

— Логан е засечен отново. Близо до мястото, където са го видели първия път. Току-що говорих с Артуро Диас.

Представителят на закона също бе станал рано. Добър знак.

— Неговият шеф е поел лично случая. Помниш ли, че ти споменах за него? Казва се Родолфо Луна.

Оказа се, че този Луна наистина е голяма клечка: вторият по важност човек в Мексиканската федерална полиция. Катрин им обясни, че Луна, въпреки огромната си заетост покрай някаква операция на наркоотдела и постоянния си ангажимент, свързан с изкореняването на корупцията от държавните институции и агенции, е проявил готовност да участва лично в операцията по залавянето на Часовникаря. Всички знаеха, че още едно убийство в Мексико нямаше да бъде кой знае каква новина и едва ли заслужаваше вниманието на толкова високопоставена личност като Луна, но той очевидно беше амбициозен и се надяваше сътрудничеството с нюйоркската полиция да му донесе точки пред дръпнатите му колеги на север от Мексико.

— Той е голяма работа. Кара собствен лексус, носи две пушки… истински каубой.

— Но дали може да му се вярва?

— Артуро ми каза, че понякога си играе на котка и мишка със системата, но иначе е честен човек. И е добър професионалист. Работи за федералните от двайсет и две години — истински ветеран — и все още понякога се включва в полевата работа. Дори сам събира веществени доказателства.

Райм беше впечатлен. Той бе правил същото, докато беше действащ капитан в полицията и оглавяваше криминалния отдел. Спомни си колко пъти младите полицайчета се вцепеняваха от гласа на шефа на шефовете им, после се обръщаха и не можеха да повярват на очите си, като го виждаха с пинсета в ръце и с ръкавици да прибира от пода влакънце или косъм.

— Той си е създал име в разкриването на икономически престъпления, трафика на хора и борбата с тероризма. Закопчал е лично няколко известни политици и ги вкарал зад решетките.

— И все още е жив — измърмори Райм.

Не го каза с насмешка. Беше известно, че съвсем наскоро е убит шефът на полицията в Мексико Сити.

— Луна има сериозна охрана — обясни Данс. — Райм, той иска да говори с теб.

— Дай ми номера.

Дан му го продиктува. Бавно. Знаеше за парализата му и се съобразяваше с нея. Райм премести показалец върху специалното табло и натисна съответните цифри. Те се появиха на плоския екран пред него.

Данс ги информира, че в отдел „Наркотици“ продължава разпитът на мъжа, доставил кутията на Логан.

— Излъга, като каза, че не знае какво е имало вътре. Гледах записа и им дадох някои насоки за разпита. Работникът си е помислил, че вътре има наркотици или пари, затова не се е сдържал и е хвърлил един поглед. Фактът, че не е откраднал нищо, означава, че не е имало нито едно от двете. Всеки момент ще го подложат на нов разпит.

Райм й благодари.

— Ох, има и още нещо.

— Да?

Данс им даде един адрес в интернет. Райм записа и него на браузъра си.

— Влез в този сайт. Реших, че ще искаш да видиш Родолфо. Мисля, че е по-лесно да разбереш някого, когато знаеш как изглежда.

Райм не беше сигурен в това. В работата си той предпочиташе да не вижда хората. Жертвите обикновено бяха мъртви, а докато дойде ред да се намеси той, убийците отдавна бяха изчезнали от местопрестъплението. Ако можеше да избира, предпочиташе да не вижда никого.