Джефри Дивър - Сенчеста зона

Зад тях един младеж с кървяща от последния пиърсинг устна дрънкаше на китара и мучеше нещо, което трябваше да мине за песен.

Делрей и Брент побързаха да се отдалечат от разнасящата се воня на нечисто и нечленоразделните звуци.

— Откри ли нещо? — попита агентът.

— Да.

— Какво? — попита бързо Делрей, като внимаваше да не издаде нетърпението си.

— На този етап не бих могъл да кажа нищо конкретно. Просто следа, водеща до друга следа. Но ти гарантирам, че до утре сутрин ще имаш нещо.

Гаранция? Не беше дума, дето се чуваше често от устата на информатор.

Но сред цялата паплач Уилям Брент беше неговият Армани.

Освен това Делрей нямаше друг избор.

— Успя ли да набавиш хартийките — попита безизразно Брент.

— Естествено. Вземи — отвърна също така безизразно Делрей и му подаде пакет, увит в днешния брой на „Ню Йорк Пост“.

Бяха го правили и друг път, разбира се. Поне сто пъти. Информаторът пусна вестника в дипломатическото си куфарче, без дори да погледне плика, да не говорим за отваряне и броене.

Докато парите изчезваха в куфарчето, Делрей гледаше така, сякаш наблюдаваше как спускат ковчег в земята.

Брент не попита за източника на парите. И защо да пита? Това не беше негова грижа.

Информаторът въздъхна и обобщи фактите:

— Значи бял мъж на средна възраст, вътрешен или свързан със служител на компанията. „Справедливост за нещо си“ и Рахман. Възможна терористична атака. Но може да е друго. Познава електричеството. И замисля нещо голямо.

— Това е всичко засега.

— Не мисля, че ми трябва повече — отвърна Брент. Делрей прие думите и поведението му за обнадеждаващи. Обикновено, когато се разделяше с типичния хонорар за доносници — около петстотин долара — винаги имаше чувството, че го ограбват. Но сега инстинктът му подсказваше, че Брент си заслужава парите.

— Да се видим утре — предложи той. — „Кармела“ във Вилидж. Знаеш ли го?

— Да. Кога?

— По обяд.

Набръчканото лице на Брент се набръчка още повече.

— Пет часа?

— Нека е три.

— Добре.

Делрей беше готов да прошепне „Моля те“. Никога не бе мислил, че може да каже подобно нещо на информатор. Успя да спре навреме, но трябваше да използва цялата си воля, за да не гледа към дипломатическото куфарче, чието съдържание можеше да превърне кариерата му в купчина прах. Както и целия му живот. В главата му се появи усмихнатото лице на неговия син, но той побърза да го прогони.

— Удоволствие е човек да работи с теб, Фред — усмихна се Брент и му кимна за довиждане. Светлината се отрази в дебелите стъкла на очилата му. Той се обърна и бързо се отдалечи.

— Сакс се връща.

Автомобилният двигател избоботи край къщата.

Райм разговаряше с Тъкър Макданиъл и Лон Селито и двамата дошли малко след като Доктор Смърт бе изгонен най-позорно от дома му.

В този момент Сакс сигурно слагаше полицейската карта на предното стъкло и после щеше да тръгне към входната врата, изчисли Райм. И наистина, миг по-късно вратата се отвори и стъпките й отекнаха по коридора.

Тя влезе, кимна на присъстващите и отдели една секунда повече, за да огледа Райм. Той забеляза израза на лицето й: нежност, примесена с клинично око, типично за всички близки на тежко болни хора и инвалиди. Тя бе чела много повече за квадриплегията от него, можеше да се справи с всички задачи, включени в ежедневието му, и понякога го правеше. В началото Райм се срамуваше, но когато тя отбеляза с чувство за хумор и дори леко флиртувайки: „С какво това е по-различно от всяка друга възрастна съпружеска двойка?“, той се предаде. „Добро попадение“ беше единственият му коментар.

Което не означаваше, че не й крещеше като на останалите и не я тормозеше с капризите си.

Той също я изгледа, после се обърна към таблото с веществените доказателства.

— Къде е наградата? — огледа се тя.

— Оказа се, че нещата са представени невярно.

— Какво искаш да кажеш?

Той й разказа за малката хитрост на доктор Копецки.

— О, не!

— Да. Никакво преспапие.

— И ти го изгони?

— Не аз, а Том. Представи се отлично. Но сега не искам да говорим за това. Имаме по-важна работа — той погледна към чантата й. — Какво носиш?

Тя извади оттам няколко дебели папки и отвърна:

— Взех списък на хората с достъп до компютърните кодове на „Алгонкуин“.

— Ами на недоволните служители? И онези с психически отклонения?

— Никой от тях не е свързан с кодовете.

Сакс разказа подробно за срещата си с Анди Джесън: нямало архив на работилите в тунелите за парното близо до подстанцията на Петдесет и седма улица. Нямало явни терористични заплахи, но шефът на охраната ще провери още веднъж в архивите.