Джефри Дивър - Сенчеста зона

След това дошли електрошоковите оръжия. В зависимост от това, кой е удареният и коя част от тялото е била поразена, смъртта, причинена от тях, би могла да се брои за случайна. Така всички работещи в тази индустрия започнали да се страхуват, особено от електрическите дъги, като предизвиканата тази сутрин от него.

Ток и смърт…

Мъжът тръгна през строителната площадка, симулирайки умора в края на работния ден. Наоколо гъмжеше от хора, дневната смяна се сменяше с нощната. Той се приближи необезпокояван до мястото. Продължаваха да не го забелязват. Беше скрил очите си зад предпазни очила с дебела рамка, а на главата си носеше жълтата каска на „Алгонкуин“. Беше невидим като електричество в кабел.

Първата атака изпълни страниците на вестниците, въпреки че цялата работа беше сведена до „инцидент“ в една от подстанциите в Мидтаун. Репортерите говореха за късо съединение, електрически искри и временно прекъсване на електроподаването. Имаше подмятания за терористи, но никой не откри неоспорима връзка с тях.

Все още.

Очакваше в един момент някой да спомене за възможността работник от „Алгонкуин“ да поставя капани из района, причинявайки болезнена смърт, но това не се случи.

Мъжът напусна мястото на бъдещата атака и влезе под земята. Никой не му обърна внимание. Работното облекло и идентификационният бадж бяха като вълшебен ключ. Той свърна по друг горещ тунел, сложи прозрачната предпазна маска и започна да монтира кабела.

Ток и смърт…

Да отнемеш живот по този начин — колко елегантно, сравнено например със стрелба по жертвата от… от пет метра.

Беше толкова чисто, просто и естествено!

Електричеството е странно нещо. Можеш да го спреш, можеш да го направляваш. Но не можеш да го измамиш. Веднъж създадено, то щеше да направи всичко възможно, за да се върне в земята, и ако най-директният начин беше да отнеме човешки живот, щеше да го направи на секундата.

Токът нямаше съвест и не чувстваше вина.

Това го очароваше най-много в неговото оръжие. За разлика от хората електричеството беше вярно на природата си.

По това време на вечерта градът сякаш възкръсваше за нов живот.

Девет часът вечерта беше като зелена светлина за автомобилни състезания по улиците на Ню Йорк.

В Ню Йорк мъртвото време не беше вечерта и през нощта; по ирония на съдбата градът беше най-тих, когато всички бяха най-заети: в пиковите часове, в късната сутрин и ранния следобед. Но паднеше ли здрачът, хората разпръскваха сънливото спокойствие на работния град и пълнеха въздуха с живот, докато взимаха важни решения: в кой бар, с кои приятели, с коя блуза? Със сутиен или без сутиен? Презервативи?… И после, хайде навън.

Фред Делрей вдиша дълбоко от хладния пролетен въздух и усети прилив на енергия, като онази, която течеше през електрическите кабели под краката му. Той не шофираше редовно, нямаше собствена кола, но чувството в него му напомни за онова, което човек усеща, когато натисне газта докрай и се понесе с пълна скорост напред към съдбата си.

Две пресечки след метрото, три, четири.

Нещо прогаряше джоба на панталона му. Стоте хиляди долара.

Фред Делрей вървеше бързо и непрекъснато се питаше: „Провалих ли се? От морална гледна точка постъпвам правилно. Бих рискувал кариерата си, бих рискувал дори да вляза в затвора, ако това ще доведе до разкриването на извършителя, било то «Справедливост за…» или някой друг.“

Да, той беше готов на всичко, за да спаси човешки живот. За тази цел сто хиляди долара не бяха нищо. И благодарение на късогледството на бюрократите може би никой никога нямаше да забележи липсващата сума. Но проблемът не беше в това. Дори да станеше така, дори и Уилям Брент да го отведеше до птичето и той да успееше да предотврати последващите атаки, нямаше ли извършеното престъпление да отрови целия му живот и вината му да започне да нараства като тумор?

Този грях щеше да тормози съвестта му, може би щеше да промени живота му завинаги и да го превърне в безчестен човек.

Промяна…

Беше готов да се върне в сградата на федералните и да остави парите.

Но не. Той знаеше, че постъпва правилно. И щеше да приеме последствията, каквито и да са те. Но, за Бога, Уилям, само не ме предавай!

Делрей пресече улицата и се оказа точно пред Уилям Брент, който примига изненадано, сякаш не бе вярвал, че агентът ще дойде. Останаха един до друг. Това не беше постановка, операция под прикритие или опит за вербуване. Сега те бяха просто двама приятели, срещнали се на улицата по някаква работа.