Джефри Дивър - Сенчеста зона

Колко интересно! Райм никога не бе мислил за тази болест като за недъг, но предположи, че някои видове сигурно отговаряха на определението. Погледна към часовника на стената. Тиктакаше съвсем бавно. Том внесе табличка с кафе и, о, за Бога, бисквити. Хвърли поглед към помощника си — това не ти е шибано чаено парти — но той не му обърна внимание.

— Благодаря — каза Копецки и взе чашата си ръка. Райм видя, че не си сложи мляко и се разочарова. То щеше да охлади кафето по-бързо, човекът можеше да го изпие набързо и да си тръгне.

— За теб, Линкълн? — погледна го Том.

— Не, благодаря — отвърна с леден тон той, но болногледачът не се обезпокои от тона му и от смразяващия му поглед. Остави таблата и се върна в кухнята.

Доктор Копецки се облегна назад и коженият фотьойл въздъхна под тежестта му.

— Чудесно кафе.

Колко мило.

— Знам, че сте зает, затова ще мина директно на въпроса.

— Ще съм ви благодарен за това.

— Детектив Райм… Линкълн. Религиозен ли сте?

Тези от Съюза на инвалидите сигурно се бяха сдушили с някаква църква.

— Не.

— И не вярвате в живота след смъртта?

— Досега не съм видял нито едно доказателство за съществуването му.

— Много хора мислят така. Значи за вас смъртта е равна на… да го наречем, пълен покой?

— Зависи как ще си отида.

Гостът се усмихна.

— Аз нарочно пропуснах да се представя пред вашия помощник. И пред вас. Но си имам основателна причина.

Райм не се разтревожи. Ако човекът се представяше за друг, само за да проникне вътре и да го убие, досега щеше да е мъртъв. Вдигнатата му вежда означаваше: добре, признай всичко и да приключваме.

— Аз не съм от Съюза на инвалидите.

— Не сте?

— Не. Но понякога се представям за член на една или друга асоциация, защото когато кажа името на истинската си организация, някои хора веднага ме изритват от домовете си.

— Да не сте от „Свидетелите на Йехова“?

Човекът тихо се изсмя.

— Аз съм от „Да умрем с достойнство“, организация за защита на евтаназията. Седалището й се намира във Флорида.

Райм беше чувал за тях.

— Някога обмисляли ли сте самоубийство?

— Да, преди няколко години, но реших да живея.

— Но го виждате като вероятна възможност?

— Има ли човек, който да не го е обмислял? Инвалид или не?

Кимване.

— Прав сте.

— Не разбирам защо сте тук. Ясно е, че няма да ми връчите награда за най-достоен начин за завършване на земния път. Тогава какво мога да направя за вас?

— Вижте, ние имаме нужда от защитници. От познати на обществото хора като вас. Те биха могли да накарат хората да се замислят за промяната.

Промяната. Евфемизъм ли е или става дума за нещо друго?

— Бихте могли да пуснете видео в Ю-Туб. Да направите няколко интервюта. И един ден да прибегнете до нашите услуги.

Той извади някаква брошура от куфарчето. Хартията беше мека и луксозна, с цветя. Не бяха лилии и маргарити. Рози. Заглавието над розите гласеше „Избор“. Мъжът я остави на масата до Райм.

— Ако се съгласите да ви използваме като наш говорител, ние не само ще ви обслужим безплатно, но ще ви осигурим и малка компенсация. Вярвате или не, но за малка група като нашата се справяме доста добре.

И се подразбира, че плащат предварително, помисли си Райм.

— Не мисля, че аз съм вашият човек.

— Всичко, което се иска от вас, е да разкажете на хората, че никога не сте спирали да мислите за възможния вариант да сложите край на живота си. Ще направим няколко снимки. И…

Гласът от вратата накара Райм да подскочи на стола.

— Махай се веднага оттук!

Копецки стана и погледна изплашено към вратата.

Том връхлетя в стаята и от страх докторът седна обратно на стола и изпусна чашата. Тя се разби на парчета и кафето се разля по пода.

— Чакайте, аз…

Том обикновено се контролираше, но сега лицето му бе почервеняло като домат.

— Казах да се махаш!

Копецки стана отново, но вече си бе възвърнал спокойствието.

— Вижте, имам важен разговор с детектив Райм — изрече хладнокръвно той. — Не знам защо се ядосвате.

— Вън! Веднага!

— Няма да му отнема много време…

— Напуснете!

— Том… — започна Райм.

— Тихо! — извика болногледачът.

Погледът на доктора беше красноречив: „И вие позволявате на вашия болногледач да ви говори по този начин?!“.

— Не искам да повтарям отново.

— Ще си тръгна, когато приключа разговора — смело отвърна Копецки и направи крачка към Том. Като всички лекари този също беше в добра физическа форма.