Джефри Дивър - Сенчеста зона

Сомърс се нахвърли на бисквитите, преглътна и каза:

— Мога да продължа часове, но основното е това? Стана ли ви ясно сега?

— Да. Наистина беше полезно, Чарли, благодаря.

Съветите му изглеждаха прости, но Сакс бе изслушала всичко с огромно внимание. Както беше казал и той, не биваше да се пренебрегва факта, че това оръжие беше съвсем ново за нея.

Би ли могъл Луис Мартин да избегне смъртта? Отговорът беше: не.

— Ако имате нужда от техническа помощ, обадете се — завърши той и й даде два телефонни номера. — И… чакайте малко…

Подаде й черна пластмасова кутия с бутон отстрани и екран от течен кристал отгоре. Приличаше на удължен мобилен телефон.

— Това е едно от моите изобретения. Безконтактен детектор за електрически ток. Волтметър. Стандартните отчитат до хиляда волта и трябва да си съвсем близо до кабела или клемата, за да го измери правилно. Но този отчита до десет хиляди. И е много чувствителен. Ще усети напрежението от пет-шест метра и ще ти даде точния волтаж.

— Благодаря. Това ще ми е необходимо — тя огледа уреда и се засмя. — Колко жалко, че не са изобретили подобно нещо, което да показва, дали човекът, задаващ се срещу теб по улицата, носи оръжие.

Сакс се пошегува, но изобретателят кимна бавно, явно обмисляше думите. Сбогува с нея, налапа няколко царевични пръчици, обърна се и започна трескаво да чертае скица. Тя забеляза, че първата хартия, към която посегна, беше салфетка.

Том застана на прага на стаята. Зад гърба му се подаваше непознат посетител.

— Линкълн, доктор Копецки е тук.

Линкълн погледна разсеяно към вратата. Беше някъде към осем и половина вечерта и въпреки че напрежението около случая „Алгонкуин“ пулсираше из стаята, докато Сакс не се завърнеше от срещата с президента на електрическата компания, той нямаше какво да прави. Затова се съгласи да приеме представителя на Сдружението за правата на инвалидите, макар и без особено желание, и да получи наградата.

Копецки не ти е придворен, няма да потрива крака и да чака кралят да благоволи да го приеме.

— Моля, наричайте ме Арлен.

Арлен Копецки имаше мек подкупващ глас. Носеше консервативен костюм, бяла риза и вратовръзка, която заприлича на Райм на оранжево-черна захарна пръчка във формата на бастун. Той се приближи със ситни крачки към домакина и кимна за поздрав, без да протяга атрофиралата си ръка. И без да погледне краката на Райм, нито инвалидния стол. Все пак работеше в асоциация на хора с увреждания, нормално беше състоянието на Райм да не го шокира. Линкълн хареса поведението му. Той лично смяташе, че всички хора са инвалиди в един или друг аспект, като започнеш от емоционалните рани, минеш през артрита и стигнеш до болестта на Лу Гериг 2 2 Амиотрофична латерална склероза. — Б.пр. . Животът увреждаше хората. Въпросът беше прост: какво може да се направи срещу това? Но истината беше, че той рядко се замисляше върху проблема. Не искаше да става борец за правата на тези хора: това би отклонило вниманието му от неговата работа. Той беше криминалист, просто се бе случило така, че се движеше по-трудно от колегите си. Компенсираше го, доколкото можеше, с повече умствен труд и продължаваше напред.

Райм хвърли поглед към Мел Купър, кимна към коридора, за да го предупреди, че ще се оттегли за малко в кабинета си, после се обърна към Том. Болногледачът покани с ръка Копецки и забута количката на Райм след него. Вкара инвалидния стол в кабинета, затвори вратата след себе си и изчезна.

— Заповядайте, седнете, ако желаете — покани го Райм. Последната част от изречението бе изречена с надеждата, че човекът ще остане прав, ще си изпълни задачата и ще си тръгне.

Копецки носеше малко куфарче. Сигурно преспапието беше вътре. Той седна и заговори:

— От известно време следя с интерес кариерата ви, господин Райм.

— Така ли?

— Запознат ли сте с работата на Съюза на инвалидите?

Том му бе разказал накратко за какво става дума. И Райм си спомни части от монолога му.

— Вие правите много добри неща.

— Така е.

Тишина.

„Ако може да побързаме… — Райм хвърли изпълнен с очакване поглед към прозореца, сякаш новините щяха да долетят до дома му на крилете на птица, като онзи сокол по-рано през деня. — Много съжалявам, но трябва да вървя, дългът ме зове…“

— През тези години съм работил с много инвалиди. Увреждания на гръбначния стълб, спина бифида, множествена склероза и всякакви други проблеми. Също и с болни от рак.