Джефри Дивър - Сенчеста зона

Щеше да го направи, за да предотврати най-отвратителното престъпление в неговата собствена класация: убийството на невинни хора.

Той се върна при Уилям Брент, седна и каза спокойно:

— Добре. Сто хиляди.

Размениха си телефонните номера — и двата бяха с предплатени карти и без проблеми можеха да ги изхвърлят след ден-два. Делрей погледна часовника си и каза:

— Да се видим тази вечер. На Уошингтън Скуеър. Близо до правния колеж, при шахматните дъски.

— В девет добре ли е? — попита Брент.

— Нека да е девет и половина.

Делрей стана, придържайки се към установения ред, напусна парка сам и остави Уилям Брент да се преструва, че чете вестник или че размишлява над връзката на бряста с „Харе Кришна“.

Или над въпроса как най-добре да похарчи парите.

Информаторът беше забравен бързо, Делрей вече планираше как точно да постъпи, каква част от хамелеона да изиграе, накъде да гледа, как да лъже, убеждава и ласкае, за да получи достъп до парите на Бюрото. Знаеше, че ще успее; уменията му бяха изпробвани нееднократно през годините.

Но никога не си бе представял, че ще използва таланта си, за да открадне сто хиляди долара от собствените си работодатели — американското правителство и американския народ.

Докато следваше Чарли Сомърс по сложния маршрут към кабинета му от другата страна на „фурната“, Амелия Сакс усети, че въздухът в коридорите става все по-горещ. Боботенето на невидимите турбини също се усилваше с всяка стъпка.

Постепенно изгуби напълно ориентация. Стълби нагоре, стълби надолу. Докато вървеше, изпрати и получи няколко съобщения на мобилния си телефон, но когато започнаха да слизат надолу, към сърцето на централата, тя реши да се съсредоточи върху обстановката. Коридорите ставаха все по-мрачни, температурата се покачваше стремглаво нагоре. След малко покритието на клетъчната мрежа изчезна и тя прибра телефона.

Сомърс спря пред дебела метална врата. До нея имаше закачалка със защитни каски.

— Тревожите ли се за косата си? — попита високо той, за да надвика силния тътен от съседната стая.

— Не искам да я загубя — извика в отговор тя, — но иначе не.

— Просто се замислих за миг… Това е най-прекият път до кабинета ми, но ако трябва…

— По-кратко, по-добре. Аз бързам.

Тя взе каска и я сложи на главата си.

— Готова ли сте?

— Предполагам. През какво точно ще минем?

Сомърс се замисли за момент.

— През ада — отвърна и кимна към вратата.

Тя си спомни надупченото от металните пръски тяло на Луис Мартин. Усети, че се задушава и осъзна, че насочената й към дръжката на вратата ръка забавя движението си. Пое въздух, грабна решително металната дръжка и отвори тежката стоманена врата.

Да, това наистина беше адът. Огън, дим, серни изпарения — цялата сцена като в Библията.

Температурата в помещението беше непоносима, със сигурност надминаваше трийсет и осем градуса, и Сакс усети не само иглички по кожата си, но и изненадващо отслабване на болката в ставите. Явно горещият и сух въздух влияеше добре върху артрита й.

Вече беше късно — почти осем часът вечерта, но във „Фурната“ работниците бяха в пълен състав. През деня гладът за електричество нарастваше, вечерта намаляваше, но никога не спадаше до нулата.

Задименото помещение, високо най-малко шейсет метра, беше пълно със скелета и стълбове за далекопроводи, пръснати навсякъде инструменти и сложно оборудване. В центъра имаше масивни светлозелени машини. Най-голямата от тях беше дълга, с полукръгло сечение, като конструкция за оранжерия, откъдето излизаха много тръби, канали и кабели.

— Това е МОМ — извика Сомърс и посочи към конструкцията. — МОМ идва от „Мидуест Оперейтинг Машинари“, Гари, Индиана. Построена е през шейсетте години.

Всичко това беше изречено с гордост в гласа. Сомърс й обясни, че това е най-големият от петте електрически генератора в Куинс и добави, че по времето, когато го инсталирали, МОМ бил най-големият генератор в цялата страна.

Към другите генератори, които имали само номера, но не и имена, имало още четири агрегата, доставящи гореща пара за Ню Йорк Сити.

Амелия Сакс беше искрено впечатлена от огромната машина. Тя забави крачка и загледана в огромните й компоненти, се опита да отгатне кое за какво служи. Генераторът предизвика у нея възхищение от силата на строителния и техническия гений на човека.

— Онези там са бойлерите — посочи Сомърс към нещо, което приличаше на сграда в самата сграда. Сигурно бяха високи десет-дванайсет етажа. — Те произвеждат пара с налягане над сто атмосфери. Оттам парата отива в две турбини, за високо и за ниско напрежение — той й посочи една определена част от MOM. — После стига до генератора. Неговата производителност е постоянна — трийсет и четири хиляди ампера, осемнайсет хиляди волта, но веднъж излязла оттам за транспортиране, стига до триста хиляди.