Джефри Дивър - Сенчеста зона

Въпреки смазващата горещина Сакс потръпна, когато чу тези числа, и отново си припомни надупчената с метал кожа на Луис Мартин.

Сомърс добави, както й се стори, с известна доза гордост, че цялото произвеждано количество от МОМ и останалите по-малки турбини в Куинс възлиза на 2250 мегавата. Около двайсет и пет процента от необходимата електроенергия за целия град.

После посочи към друга група резервоари:

— Ето тук парата се кондензира до вода и се връща в бойлерите. После всичко започва отново — гордостта и децибелите в гласа му продължиха да се покачват. — МОМ има двеста километра тръби, канали и кабели.

Но в този момент въпреки възхищението и смайването Сакс усети присвиване в стомаха в пристъп на клаустрофобия. Шумът беше безмилостен, а и тази ужасна горещина…

Сомърс изглежда разбра.

— Елате — направи й жест да го последва и след пет минути те преминаха през друга врата в срещуположния край на помещението и свалиха каските. Сакс едва дишаше. Макар и топъл, коридорът беше истинско спасение, сравнен с огнения ад.

— Направо те изпича, нали?

— Направо.

— Добре ли сте?

Тя изтри ручейчетата пот от челото си и кимна. Сомърс й предложи салфетка от рулото, явно оставено за попиване на потни лица и вратове, и тя подсуши дразнещите кожата й вадички.

— Елате насам.

Той я поведе по коридори и скоро се намериха в друга сграда, срещуположна на първата. След още няколко изкачвания и слизания по стълби и коридори двамата най-после стигнаха до кабинета му. Сакс огледа царящия вътре хаос и едва не се изсмя на глас. Видяното трудно можеше да се нарече кабинет. Помещението беше пълно с компютри и непознати за нея инструменти, стотици части от всякакви машинарии, кабели, електронни компоненти, клавиатури, метални, пластмасови и дървени елементи във всякаква форма и цвят.

И опаковки от храна. Виждаха се навсякъде. Чипс, бисквити, сода, „Марс“, „Туинкс“. И пудра захар от „Дънкин Донатс“. Което обясняваше приличните на пърхот следи по дрехите му.

— Съжалявам, но ние в „Специални проекти“ работим така — извини се той, докато разчистваше натрупаните върху един стол компютърни части, за да й даде възможност да седне. — Поне аз работя така.

— Какво точно правите?

С известна свенливост той обясни, че е изобретател.

— Знам, че звучи малко като от деветнайсети век, дори абсурдно, но аз правя точно това. И съм най-щастливият човек на света. Изкарвам си прехраната така, както мечтаех, докато бях дете и строях динамомашини, мотори, електрически крушки…

— Изобретили сте електрическа крушка?

— Не, само подпалих на два пъти стаята си. Всъщност три пъти, но викахме пожарната само първите два.

Тя се загледа в снимката на Едисон на стената.

— Моят герой — проследи погледа й той. — Невероятен човек.

— Анди Джесън също има нещо за него на стената си. Снимка на електрическа мрежа и някакъв документ.

— С оригиналния подпис на Томас Алва. Но Джесън е по-скоро Самюел Инсул.

— Кой?

— Едисон е бил ученият, а Инсул — бизнесменът. Той оглавил „Консолидейтед Едисон“ и създал първата монополна компания в бранша. Електрифицирал тролейбусната система в Чикаго и раздал безплатно първите електроуреди — ютии, за да привлече хората. Бил е истински гений. Но завършил позорно. Звучи ли ви познато? Натиснал прекалено силно лоста и в годините на Депресията компанията фалирала. Хиляди акционери загубили всичко. Историята напомня за тази на „Енрон“. Искате ли да ви кажа една любопитна подробност? Счетоводната фирма „Артър Андерсън“, обслужвала Инсул, е работела и с „Енрон“. Аз ли? — върна се на въпросите й той. — Аз оставям бизнеса за другите. Предпочитам да създавам разни неща. Деветдесет и девет процента от тях са безполезни. Но… имам двайсет и осем патента на мое име и съм създал близо деветдесет продукта за „Алгонкуин“. Хората се забавляват, като сядат пред телевизора или пред видеоиграта. Аз… изобретявам разни неща — той посочи към голяма кутия, пълна със сгънати във формата на триъгълник или квадрат салфетки. — Това е салфетъчният ми архив.

— Салфетъчният какво?

— Тук сме далече от „Старбъкс“ и от други кафенета. Един ден отидох да си взема нещо за ядене и неочаквано ми хрумна една идея. Записах я на салфетка и се върнах в кабинета си, за да я препиша на чисто. Но запазих оригинала, хвърлих го в кашона. Оттогава винаги нахвърлям идеите си първо на салфетка, после в компютъра.

— Значи един ден, ако направят музей за вас, ще има и салфетъчна стая.