Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Няма проблем. Ще преживея факта, че искаш да ме изместиш. Но няма да преживея забавянето.

— Ето нещо, за което ще трябва да си платиш. Бързите отговори.

— Което ни води до?

Той нямаше проблем с плащането. Предпочиташе бартерните сделки — намаляване на присъди, сделки с патрулиращи полицаи, отпадане на обвинения. Но парите също вършеха работа.

Плащаш много, получаваш много.

— Светът се променя, Фред — каза Брент.

„О, значи ще се пазарим“ — помисли си Делрей.

— Имаме добри възможности и не искам да ги изпуснем. Но какъв е проблемът? Къде според теб се крие винаги проблемът? В парите, разбира се.

— Колко? — попита делово Делрей.

— Сто хиляди. В аванс. Ще ти дам гаранции. Няма да съжаляваш.

Делрей сподави смеха си. Никога не бе плащал повече от пет хилядарки на информатор. Дори и тази кралска сума беше отпусната само веднъж за един тежък случай на корупция по доковете.

Сто хиляди долара? Ха!

— Това е невъзможно, Уилям — отсече, без да се усети, че човекът вероятно не е използвал името „Брент“ от години — това е повече от цялата торба с пари, заделена за информаторите. Повече от всички торби с пари за информатори в целия щат.

— Хмм…

Брент не каза нищо повече. Ако беше от другата страна на масата за преговори, Фред Делрей също щеше да постъпи така.

Той се наведе напред и плесна с кокалестите си ръце по бедрата.

— Дай ми минутка.

Стана и се отдалечи, разминавайки се с един скейтбордист, две смеещи се азиатски момичета и един мъж, който раздаваше листовки. Беше изненадващо бодър, с ясната мисъл, че според календара на маите светът така или иначе ще свърши през две хиляди и дванайсета. Спря до дарма дървото и се обади по телефона.

— Тъкър Макданиъл е на телефона — чу отривистия поздрав на шефа си.

— Здрасти. Фред се обажда.

— Да не си открил нещо? — попита го Макданиъл и Фред долови изненада в гласа му.

— Може би. Един мой човек. От миналото. Нищо конкретно. Но преди беше железен. Само че иска пари.

— Колко?

— Колко имаме?

Макданиъл замълча за момент.

— Не е много. Какво има да ни съобщи?

— Още нищо.

— Имена, адреси, действия, телефонни номера? Нещо, каквото и да е?

Като компютър, изписващ данни от някакво проучване.

— Не, Тъкър. Нищо още. Приеми го като инвестиция.

Най-после специалният агент изплю сумата:

— Бих могъл да уредя шест, най-много осем хиляди.

— Само толкова?

— По дяволите, колко иска тоя?

— В момента преговаряме.

— Дори и тази сума е много. Ще трябва да реорганизираме перата заради него. Ти ни изненада, Фред. Знаеш как е.

Нежеланието на Макданиъл да даде пари беше повече от очевидно. Сигурно бе прехвърлил всички средства в оперативната сметка на СИГНИТ и на своя Т и К отдел. И първата съкратена сметка, естествено, беше тази за работа с информатори.

— Започни с шест. Виж стоката. Ако си заслужава, може да отпуснем девет или десет. Но и това ни е пряко сили.

— Аз мисля, че от този храст ще излезе птиче, Тъкър.

— Добре де… искам да видя доказателства… Чакай малко… Виж, Фред, търсят ме от Т и К на другата линия. Трябва да затварям.

Делрей затвори телефона и остана загледан в дървото. До ушите му долетяха гласовете на преминаващите. „Тя беше много секси, но просто не ми се стори редно…“, „Не, от календара на маите е, но може да беше и Нострадамус…“, „Изобщо, загазил съм го…“, „Хей, виждали ли сте кучето ми?…“

Но в главата си чуваше единствено гласа на своя партньор: „Няма проблем, Фред. Аз ще го поема“. Беше го казал преди няколко години и бе поел задачата, определена по график за Фред.

После чу гласа на оглавяващия по онова време нюйоркския офис на Бюрото. Два дни по-късно го извика и му каза задавено, че партньорът му е сред загиналите при бомбения атентат над сградата на Федералното бюро в Оклахома Сити. Намерили го в конферентната зала, на стола, където по презумпция трябваше да седи Делрей.

В онзи момент той, удобно наместил се в друга конферентна зала с климатик на стотици километри от димящия кратер в Оклахома Сити, реши, че отсега нататък преследването на терористи и всякакви убийци на мъже, жени и деца щеше да стане негова основна задача, независимо от мотивите на убийците, независимо дали беше в името на някаква политическа, религиозна или социална идея.

Специалният агент го избута в ъгъла. Не прие сериозно тази работа. В главата на Фред се оформи план. Това, което се канеше да направи, нямаше за цел да реабилитира в очите на шефовете нито него, нито старите методи на работа.