Джефри Дивър - Сенчеста зона

Сакс кимна и също благодари на завеждащия охраната. Той излезе и тя се обърна към Джесън:

— Искам копия от досиетата им. На всички от списъка. Ако правите профили, искам и тях. Автобиографии… всичко.

— Ще го уредим.

Джесън помоли асистентката си да направи копие на списъка и да добави за всеки исканата информация.

След малко в кабинета влезе, леко запъхтян, друг служител. Около четирийсет и пет годишен, прецени Сакс. Лицето му беше бледо, косата — кестенява, тук-там прошарена. Отговаряше идеално на определението „сладур“. Имаше нещо хлапашко в него. Искрящи очи, вдигнати вежди, подвижен. Ръкавите на измачканата раирана риза бяха навити до лактите. По панталоните му имаше трохи.

— Детектив Сакс — представи го Джесън, — това е Чарли Сомърс, директор „Специални проекти“.

Мъжът се ръкува със Сакс.

Президентът на компанията погледна часовника си, стана, избра едно сако от голям гардероб с дрехи и го облече. Сакс се запита дали може да заспи тази нощ. Джесън махна невидима прашинка или влакънце от рамото си и каза:

— Аз трябва да се срещна с нашата фирма за пиар, после съм на пресконференция. Чарлз, би ли завел детектив Сакс в твоя кабинет? Тя иска да ти зададе няколко въпроса. Помогни й, с каквото можеш.

— Разбира се, с удоволствие.

Джесън се загледа през прозореца към своите владения — масивната сграда, огромните стълбове на далекопроводите, кабелите. На фона на бързата Ийст Ривър в далечината тя напомни на Сакс за капитан на огромен кораб. Забеляза, че жената търка вманиачено показалец в палец — сигурен признак за стрес, разпознат на мига, защото тя самата го правеше често.

— Детектив Сакс, колко метра кабел е използван за атаката? — попита тя.

Амелия й каза.

Джесън кимна и продължи да гледа през прозореца.

— Значи има достатъчно за пет-шест удара. Ако не го спрем.

Явно не очакваше отговор. Думите й не бяха адресирани към никого в стаята.

След края на работния ден атмосферата в парка „Томпкинс Скуеър“ на Ийст Ривър рязко се променяше. Млади двойки, някои в костюми от „Брукс Брадърс“, други с пиърсинги и спортно облекло, излизаха на разходка с децата си. Появяваха се музиканти, влюбени, групи от двайсетгодишни, запътили се към дома след досадния работен ден и изпълнени с надежда за предстоящата вечер. Из парка се носеше миризма на урина, къри, тамян и секс.

Фред Делрей седеше на пейка близо до голям бряст. На ствола му имаше табела. Той я прочете и разбра, че през 1966 година на това място основателят на движението „Харе Кришна“ събрал група и Великата мантра била изпята за пръв път извън Индия.

Това беше ново за Делрей. Той предпочиташе философията пред теологията, но въпреки това бе изучавал всички големи религии и знаеше, че сектата „Харе Кришна“ включва четири основни правила за следване на дармата — праведният път: милосърдие, самоконтрол, честност и чистота на тялото и духа. Замисли се как ли успяват последователите да впишат тези ценности в съвременния Ню Йорк, толкова различен от Южна Азия, но мислите му бяха прекъснати от нечии стъпки.

Още не бе успял да хване пистолета, когато чу глас:

— Фред.

Делрей се ядоса, че го хващат неподготвен. Уилям Брент не беше заплаха, но лесно можеше да се превърне в такава.

Поредният знак, че губи усета си?

Той даде знак на мъжа да седне до него. Облечен в черен костюм, който със сигурност е имал и по-добри времена, Брент имаше неопределени черти на лицето, леко издадена долна челюст и остър поглед под зализаната, леко прошарена коса. Носеше очила с метална рамка, модерни по времето, когато работеше под опеката на Делрей. Сега бяха демоде, но все още практични. Типично за Уилям Брент.

Агентът кръстоса крака и се загледа в дървото. Над евтините му мокасини се показаха карирани чорапи.

— Как си, Фред?

— Добре. Много работа се насъбра.

— Винаги е било така.

Делрей не си направи труда да попита Брент как е. И как е името му в момента. Нито какво работи. Би било загуба на време и енергия.

— Джип ме намери. Странно създание, не мислиш ли?

— Така е — съгласи се Делрей.

— Според теб колко живот му остава?

Делрей реши да отговори честно:

— Най-много три години.

— И аз мисля така. Но ако му потръгне в Атланта, може да устиска още малко. Стига да не върши глупости.

Делрей се обнадежди от широтата на познанията на Брент. Дори и той не знаеше къде точно се е запътил Джип.

— Фред, знаеш ли, че вече съм работещ човек? Работя легално. Не разбирам защо съм тук?