Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Какво имате, детектив, ка?

— Вътре има човек. Не мога да кажа дали е Галт. Намира се в средната част на основната сграда. Ние с Рон ще минем по двата фланга. За колко време ще сте тук, ка?

— Осем-девет минути. Ще обградим терена.

— Добре. Ние ще минем отзад. Обади се, когато сте готови. Ще се явим в гръб.

— Разбрано, край.

Тя се обади на Райм, съобщи му, че може би престъпникът е там и ще влязат веднага, след като дойде специалният отряд.

— Внимавай за капани — напомни й той.

— Тук няма електричество. Безопасно е.

Тя прибра радиостанцията и се обърна към Пуласки:

— Готов ли си?

Той кимна.

Сакс се приведе и тръгна бързо към гърба на сградата. Стискайки здраво глока, тя си мислеше: „Хайде сега да те видим, Галт. Тук няма ток, не можеш да се скриеш зад него. Ти имаш пистолет и аз имам пистолет. Сега сме на моя територия.“

След разговора със Сакс Райм отново усети потта по челото си. Този път трябваше да извика Том и да го помоли да го избърше. За него това бяха най-трудните моменти. Да разчита на друг за сложните задачи беше поносимо: упражненията за раздвижване, изпразването на червата и мехура, прехвърлянето от леглото на стола и обратно. Храненето.

Но дребните неща го побъркваха. Беснееше вътрешно и… се срамуваше. Прогонването на досадна муха, махането на троха от панталона.

Избърсването на потта.

Болногледачът се появи и веднага се погрижи за него.

— Благодаря — измънка Линкълн.

Том остана като гръмнат от неочакваната проява на благодарност.

Райм се обърна към бялата дъска, но всъщност не мислеше за Галт. Да, този път имаше възможност Сакс и специалният отряд да пипнат най-после шантавия електричар в онова училище.

Но това, което занимаваше прегрялото му съзнание, беше какво правеше Часовникаря в онзи квартал в Мексико Сити. По дяволите, нямаше ли най-после онзи Луна, Катрин Данс или който и да е да се обади и да му даде по-подробно описание на района?

Дали Часовникаря не бе заложил вече бомбата в онази сграда и сега използваше собствената си персона за отклоняване на вниманието? Торбата на рамото му можеше да е пълна с тухли. Защо иначе щеше да се мотае в парка пред офисите като някакъв шибан турист в опит да се ориентира в кой от баровете наоколо сервират най-добрата „Маргарита“? И дали целта му не се намираше в съвсем друг офис?

— Мел, искам да видя какво става на онова място в Мексико Сити. Намери ми го на картата в Гугъл или както там се нарича. Направи го заради мен. Искам да го разгледам по-подробно.

— Няма проблем.

— Авеню „Боске де Реформа“. Колко често обновяват снимките там?

— Не знам. Вероятно на няколко месеца. Нямам представа. Искаш ли часовата разлика?

— Тя не ме интересува.

След няколко минути те вече разглеждаха сателитното изображение на района: широка улица с офис сгради, разделени от парка, където Часовникаря седеше в момента. От другата страна на улицата се намираше консулството на Ямайка, защитено с няколко бетонни бариери — противовзривни щитове — и една врата. Родолфо Луна и хората му бяха от другата страна на вратата. Зад тях бяха паркирани представителните автомобили на посолството.

Загледан в бариерите, Райм неочаквано се намръщи. Наляво имаше перпендикулярен на улицата щит. Надясно се виждаха други шест, те бяха разположени успоредно на нея.

Консулство

Ямайка

I ——————————

Авеню „Боске де Реформа“

Прикритията му напомниха за буквата I и празните букви от пакета, доставен на Часовникаря на летището в Мексико Сити.

Златните букви…

Малката синя брошура…

Мистериозните числа…

— Мел — извика с всичка сила той и стресна специалиста. — Има ли паспорт, съдържащ буквите СС на корицата? Изписани със синьо?

Миг по-късно Купър вдигна поглед от базата данни на държавния архив и съобщи:

— Да, оказа се, че има. Морскосин с две свързани букви С най-отгоре. Паспорт за Карибския съюз. Това са около петнайсет държави…

— Ямайка сред тях ли е?

— Да.

Бяха приели, че цифрите са групирани в числата 570 и 379. Но трябваше да ги погледнат от друг ъгъл.

— Бързо! Погледни сайта на „Лексус“. Има ли сред тях модел, съдържащ цифри пет-седем-нула или три-седем-девет?

Това стана по-бързо от справката за паспортите.

— Да видим… Да. Лексус пет-седемдесет. Луксозен…

— Набери ми Луна. Веднага!

Нямаше право да губи време да набира сам цифрите, а можеше и да сгреши и да се забави още повече.