Джефри Дивър - Сенчеста зона

Да, това наистина беше добро скривалище. И ужасно, ако се наложи да го атакуваш. Имаше стотици удобни за защита местенца.

Да извика ли отряда? „Не още“ — размисли тя. Всяка минута забавяне даваше възможност на Галт да приключи с последните приготовления за следващата си атака.

И всяка стъпка на полицай може да унищожи важна следа.

— Може да ни е поставил капан — прошепна Пуласки. Гласът му трепереше от напрежение, погледът му не слизаше от металната верига на вратата. — Да е сложил кабел.

— Не. Не би рискувал някой да я докосне случайно и токът да го удари. Полицията би дошла, преди да е нанесъл сериозния си удар — отвърна тя, но в същия момент си помисли, че би могъл да го направи, за да разбере, ако някой влезе в убежището му. Въздъхна дълбоко, огледа улицата и попита: — Ще можеш ли да прескочиш това?

— Кое?

— Оградата.

— Мисля, че бих могъл. Ако преследвам някого или мен преследват.

— Аз ще мога само ако ме придържаш. Ще влезеш след мен.

— Добре.

Те намериха едно по-ниско място в оградата, така че кракът й да успее да достигне догоре. От другата страна имаше гъсти храсти, които щяха да омекотят приземяването им и едновременно с това да ги прикрият. Тя си напомни, че Галт е въоръжен с мощен четирийсет и петкалибров пистолет. Увери се, че глокът й е стабилно прикрепен към колана, и кимна. Пуласки приклекна и сплете пръсти.

За да му даде възможност да се отпусне, тя каза някак тъжно:

— Искам да ти призная нещо. Много е важно.

— Какво? — разтревожи се той.

— Напоследък сложих няколко кила отгоре. Внимавай за кръста си.

Той едва-едва се усмихна. И все пак това беше усмивка.

Тя стъпи на ръцете му, потръпна от болка и се обърна с лице към оградата.

Галт може да не беше подал напрежение по веригата, но не му пречеше да закачи кабел от другата страна на вратата. Сакс отново видя в съзнанието си дупките по тялото на Луис Мартин. Видя още опушената кабина на асансьора и гърчещите се тела в хотела.

— Без подкрепление? — прошепна Пуласки. — Сигурна ли си?

— Сигурна съм. На три. Едно… две… три.

Той се оказа много по-силен, отколкото си мислеше тя, и я издигна буквално до върха на близо триметровата ограда. Сакс се хвана за горния й ръб и седна веднага. Загледа се в училището. Никакви признаци на живот. Погледна надолу и видя само храсти, нищо, което би вкарало в тялото й пет хиляди градусова дъга. Нямаше кабели, нито табла.

Тя се обърна с гръб към училището, хвана се здраво за ръба и се спусна надолу, докъдето можеше. Сега трябваше да скочи. И го направи.

Достигна земята и се претърколи. Болката прониза коленете и хълбоците й. Но тя познаваше болестта си, както Райм познаваше своята, и като него усещаше докъде се простират възможностите й. Веднага разбра, че болката е плод на моментен протест. Успя да се прикрие зад най-гъстия храст, извади пистолета и докато оглеждаше района за възможни капани, болката в ставите отмина.

— Чисто е — прошепна тя към оградата.

Чу се глух звук, леко изпъшкване и Пуласки като истински кунгфу герой от холивудски филм се приземи безшумно до нея. Неговото оръжие също беше отвън.

Те прецениха, че ако Галт е вътре, няма да могат да приближат отпред, без да бъдат видени. Решиха да минат отзад, но преди това Сакс трябваше да свърши нещо. Огледа внимателно земята наоколо и даде знак на Пуласки да я последва. Като се криеше зад храстите, тя тръгна надясно от сградата към контейнерите за боклук.

Сакс остави Пуласки да я покрива и прибяга до две ръждиви метални кутии, прикрепени към стената. И на двете отстрани пишеше с олющени букви „Алгонкуин Консолидейтед“. Имаше телефонен номер за спешни случаи. Тя извади от джоба си детектора на Сомърс, включи го и обиколи с него кутиите. Захранването беше нулево.

Не беше изненадващо, като се има предвид, че мястото беше изоставено от година, но тя се зарадва на доказателството.

— Виж — каза шепнешком Пуласки и я хвана за ръката.

Сакс погледна през мръсния прозорец, посочен от младия полицай. Беше тъмно и не се виждаше добре, но когато се вгледа, й се стори, че вижда бавно движение на светлина от фенерче. Сякаш някой търсеше нещо. Заприлича й на човек, който рови из документи в тъмна стая. Но не беше абсолютно сигурна, светлината беше измамна. Какъв документ можеше да е? Карта? Графика на електрическа система, която щеше да се превърне в смъртоносен капан?

— Той е вътре — прошепна развълнувано Пуласки.

Сакс извади радиостанцията и се обади на Бо Хауман.