Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Той няма да нападне отново подстанциите — отбеляза Райм.

— Знам. Всички са наясно, но просто не знаем къде да го очакваме. То е навсякъде.

— Кое?

— Проклетото електричество — той махна неопределено с ръка, явно имаше предвид целия град. — Във всяка къща — погледът му пробяга по двете прикачени към стената писма на Галт. — Поне нямаме други искания. Боже, вчера имаше две в рамките на няколко часа. Мисля, че му е писнало и е решил просто да убие онези хора в асансьора, без значение дали исканията му са изпълнени или не — въздъхна той. — Ох, нека да си поема въздух от стълбите и ще продължим. Напоследък изкачването и слизането ми дойдоха в повече. Но иначе е добре за фигурата.

Райм плъзна поглед по дъската с уликите. Не можеше да не признае, че случаят сякаш нямаше ръководно начало. Галт беше умен, но не перфектен, и оставяше доста следи след себе си. Но те не водеха доникъде, като се изключи общата идея на нападенията му.

Летище?

Нефтено хранилище?

И още една мисъл тормозеше Линкълн Райм. Дали истината не беше скрита някъде тук, но той просто не я виждаше?

Отново усети струйките пот. Тъпата болка в главата, която го измъчваше от известно време, се завърна отново. Досега успяваше да я държи настрани, но болезненото пулсиране в слепоочията ставаше все по-упорито. Нямаше никакво съмнение, че състоянието му се влошава. Дали не бе засегната и способността му да мисли? Не би признал пред никого, дори и пред Сакс, но това би било най-голямото нещастие за него. Както беше казал и на Сюзън Стрингър миналата вечер, умът беше всичко, което му бе останало.

Погледът му неволно се насочи към кабинета през коридора. Към масата, където лежеше брошурата на Арлен Копецки „Умри с достойнство“.

Избор…

Но веднага прогони нелепата мисъл от главата си.

Телефонът на Селито звънна, той отговори и се заслуша мълчаливо, докато пиеше кафето си.

— Да? Къде? — попита и записа нещо в бележника си.

Всички в стаята насочиха погледи към него. „Ново искане“ — помисли си Райм.

Селито затвори телефона си и се загледа в бележника.

— Добре. Може би има нещичко. Обадиха се от патрула близо до Китайския квартал. Една жена ги спряла и им съобщила, че е видяла нашия човек.

— Галт ли? — попита Пуласки.

— Ти знаеш ли някой друг наш човек, полицай — сопна му се Селито.

— Съжалявам, сър.

— Разпознала го е по снимката.

— Къде? — извика Райм.

— До Китайския има изоставено училище.

Селито им продиктува адреса и Сакс го записа.

— Патрулните са проверили мястото. В момента там няма никого.

— Но ако той е бил там, не може да не е оставил следи — отбеляза Райм.

Кимна към Сакс, а тя на свой ред се обърна към Пуласки:

— Хайде, Рон. Тръгваме.

— По-добре вземи екип — изкриви устни Селито. — Едва ли са останали повече от два-три по управленията. Другите охраняват трансформаторите и кабелите из града.

— Прати от отряда за бързо реагиране — каза тя. — Разположи ги наблизо, но да не се показват. С Рон ще влезем първи. Ако той е там и имаме нужда от подкрепление, ще ти се обадя. Но ако е празно, не искам да се мотаят наоколо и да ми скапват уликите.

Двамата с Пуласки тръгнаха към вратата.

Селито се обади на Бо Хауман от отряда за бързо реагиране и го запозна с обстановката. Разбраха се Хауман да отиде с момчетата си в района и да се свърже със Сакс. Селито затвори и се огледа, вероятно търсеше нещо за хапване. Намери чиния със сладки, оставена любезно от Том, грабна една, огледа я от всички страни и я лапна. После се намръщи.

— Какво? — попита Райм.

— Забравих да се обадя на Тъкър Макданиъл и да го информирам за операцията в училището — направи гримаса и вдига театрално телефона си. — Ох, мамка му! Няма да мога. Не съм си купил СИМ карта за сенчестата зона. Ще го потърся по-късно.

Райм се засмя, без да обръща внимание на болката, която избухна моментално в главата му. Телефонът му избръмча и смехът секна заедно с болката.

Беше Катрин Данс.

Пръстът му зашари из клавиатурата.

— Да, Катрин. Какво става?

— Аз съм с Родолфо. Открили са мишената на Часовникаря — отвърна тя.

„Отлично“ — помисли си той, въпреки че в съзнанието му изникна странният въпрос: — „Защо точно сега?“ Но веднага си каза, че в момента Часовникаря е приоритет. Сега след Галт вървяха Сакс, Пуласки и цял отряд добре обучени момчета. Последния път, когато имаше шанс да хване Часовникаря, се оттегли от разследването заради друг случай. Престъпникът уби жертвата си и се измъкна.