Джефри Дивър - Сенчеста зона

Онзи ужасяващ звук не излизаше от главата на Рон Пуласки. Скърцането, после ударът.

Ох, ударът! Той го подлудяваше.

Спомни си как се запозна с Линкълн и Сакс и започна да работи с тях. Беше много предпазлив, но въпреки това го удариха по главата с бухалка или със стик. Знаеше, че е ударен, но и досега не можеше да си спомни нищо конкретно. Просто непредпазливост. Беше завил зад ъгъла, без да провери къде е заподозреният, и онзи го удари здраво по главата.

Ударът го превърна в страхлив, объркан и дезориентиран човек. Той полагаше огромни усилия — ох, как само се стараеше — но проблемите продължаваха. И ставаше все по-лошо. Защото да те ударят по главата от немарливост към работата беше едно, но от твоята грешка да пострада друг човек — съвсем друго.

Пуласки паркира новата си служебна кола пред болницата. Старата беше конфискувана като веществено доказателство. Ако някой го спреше, щеше да каже, че е дошъл да снеме показания от свидетел, бил в района на последната атака върху мрежата.

„Опитвам се да открия местонахождението на извършителя…“

Ако кажеше такова нещо на брат си, също ченге, двамата щяха да се смеят на надутата професионална терминология. Но сега не му беше смешно. Защото знаеше, че човекът, на когото налетя с колата и удари главата му, не беше „извършител“, а нещастен минувач.

Ами ако съм го убил?

Непредумишлено убийство при пътнотранспортно произшествие. Предполагаше, че това ще бъде обвинението. Или убийство по непредпазливост.

Това щеше да бъде краят на работата му като полицай.

И дори и да не се стигнеше до съд, дори и вътрешните да не повдигнеха обвинение, той пак щеше да бъде съден от семейството на починалия.

Ами ако човекът се парализира като Линкълн Райм? Имаше ли отделът застраховка за такива случаи? Неговата със сигурност нямаше да покрие доживотната грижа за този човек. Жертвата можеше да го съди и да му вземе всичко. С Джени щяха да работят до края на живота си за покриване на разходите на болния. Децата му нямаше да отидат в колеж, малкото спестявания, които имаха, щяха да се изпарят като дим.

— Искам да видя Станли Палмър — каза той на жената на рецепцията.

— Разбира се, полицай. Втора стая на четвъртия етаж.

Униформата му помогна да мине безпрепятствено няколко врати, докато намери търсената стая. Спря пред вратата, за да събере смелост. Какво щеше да стане, ако завари вътре цялото семейство на Палмър? Жена му, децата? Опита се да измисли няколко подходящи за случая думи.

Но всичко, което му дойде наум, беше „бум“ и после „прас“.

Пуласки пое дълбоко въздух и влезе в стаята. Палмър беше сам. Лежеше в безсъзнание, целият в маркучи и тръбички, а до него имаше електронна техника, сложна, колкото онази в лабораторията на Райм.

Райм…

Как можа да го предаде! Райм беше човекът, който му даде сили да остане в системата на полицията. Той самият беше постъпил така след онзи инцидент с гредата. Райм разчиташе на него и не се колебаеше да му поверява отговорни задачи. Защото му вярваше.

А Рон провали всичко.

Пуласки се вгледа в неподвижния Палмър — по-неподвижен и от Райм — защото нито една част от тялото му не се движеше, освен гръдният кош. Дори и онези зелени линии на монитора сякаш бяха замръзнали. Една медицинска сестра мина покрай него и той я спря.

— Как е той?

— Не знам — отвърна тя със силен акцент. — Трябва да говорите с лекуващия лекар.

Пуласки остана загледан в Палмър за известно време, после се обърна и огледа приседналия на съседното легло лекар — мъж на средна възраст в синя болнична униформа. След името му бяха избродирани буквите „М. Д“. Пуласки реши, че униформата ще му помогне и този път. Лекарят нямаше да откаже информация на един полицай. И щеше да каже неща, каквито по друг начин нямаше как да измъкне.

Палмър имаше жестоки вътрешни наранявания и бе претърпял сложна операция. Беше в кома и на този етап лекарите не се наемаха да правят прогнози.

Изглежда, че нямаше роднини в града. Беше ерген. Брат му и родителите му живеели в Орегон и от болницата щели да се свържат с тях.

— Брат — прошепна Пуласки, мислейки за собствения си брат.

— Точно така — отвърна лекарят. Свали медицинския картон на Палмър и погледна разбиращо полицая. — Вие не сте дошли да го разпитвате. Посещението ви няма нищо общо с разследването, нали?

— Какво? — стресна се Пуласки.

На лицето на лекаря се появи благосклонна усмивка.