Джефри Дивър - Сенчеста зона

Дори и Джими Джип не научи нищо, а той определено имаше мотив да го открие, за да е сигурен, че Делрей ще го подкрепи на предстоящото изслушване за Джорджия. Но не беше чувал и някой да е поръчвал убийството му, нито да е поръчвал наскоро чистач.

Не, заключи Делрей. Отговорът беше очевиден, не биваше повече да си затваря очите: Брент го бе изпързалял.

Той провери при Държавна сигурност, дали някой от неговите доносници, без значение дали Брент или друг, е запазил полет за някъде. Не беше, въпреки че всеки професионалист знаеше откъде да си купи документи за самоличност.

— Скъпи?

Той подскочи при познатия глас и погледна към вратата. Серина стоеше на прага с Престън на ръце.

— Изглеждаш разстроен — каза тя и се вгледа внимателно в него.

Делрей не спираше да се учудва на факта колко много приличаше тя на Джейда Пинкет Смит, актриса и продуцент.

— Легна си умислен, сега пак изглеждаш умърлушен. Подозирам, че мислиш и докато спиш.

Той понечи да я излъже, но се отказа.

— Мисля, да. Мисля, че вчера ме изгониха от работа.

— Какво? — изненада се тя. — Макданиъл те е уволнил?

— Не го каза направо… дори ми благодари.

— Но…

— Но има „благодаря“ и „благодаря“. Неговото означаваше „взимай си парцалките и да те няма“… Нека просто да кажем, че засега нямат нужда от услугите ми. Същата работа.

— Знаеш ли, прекалено много разсъждаваш.

— Той непрекъснато забравя да ми се обади и да ме информира как върви разследването.

— Онова с електрическата мрежа ли?

— Да. Все други ми се обаждат. Линкълн, Селито, асистентът на Макданиъл.

Делрей не искаше да мисли за другия източник на лошото му настроение: кражбата на онези 100 000 долара.

Но най-много се ядосваше от факта, че повярва на приказките на Уилям Брент за солидна следа и уверенията му, че ще помогне да спрат тези ужасяващи атаки. Но информаторът му изчезна, а с него и следата.

Серина влезе в стаята, седна до него и остави Престън в скута си, който грабна енергично големия палец на баща си, залюля го и прогони част от мрачните мисли.

— Съжалявам, скъпи — каза нежно тя.

Той обърна глава към прозореца и се загледа в квадрата от жилищни сгради и зад него към каменната стена на Бруклинския мост. В съзнанието му се появиха строфите от „Стръкчета трева“ на Уолт Уитман.

Сякаш беше писано за него. И той като поета беше мрачен, свадлив, труден. Човек на улицата. Но понякога, не, не понякога, а често си мислеше: ами ако греша? Началото на следващата строфа от поемата на Уитман удряше право в целта:

„Какво ще правя“, не спираше да мисли той.

„Справедливост за Земята…“

Спомни си с тъга как пропиля шанса да отиде на курс по електронно и спътниково събиране и анализ на данни. В поканата пишеше: „Технологии на бъдещето“.

Тогава Делрей бе посочил улицата отвън и бе казал: „Тук е бъдещето.“, бе смачкал листовката на топка и я бе запратил право в кошчето за боклук като от трета база.

— Значи сега си… вкъщи? — попита Серина и избърса устата на Престън. Момчето се засмя и поиска да го направи пак. Тя се подчини и докато го бършеше, го погъделичка лекичко по гушката.

— Разчитах на един човек за този случай. Но той изчезна. Не, аз го изпуснах. Доверих му се, а не биваше. Мръсникът избяга. Сега съм извън борда.

— Информатор? Да избяга от теб?

Стоте хиляди долара пареха на езика му, но той се въздържа.

— Избяга и се скри — измърмори засрамено.

— Избяга и се скри? И двете едновременно? — лицето на Серина заприлича на театрална маска на печал. — Боже, само не казвай, че е изчезнал и офейкал!

Агентът не можа да сдържи усмивката си.

— Винаги съм работил с талантливи хора — усмивката му угасна. — Той беше най-добрият. И през изминалите години никога не е пропускал среща или телефонен разговор.

„Но досега никога не съм му плащал предварително.“

— И какво мислиш да правиш? — попита Серина.

— Не знам — призна си честно той.

— Тогава може ли да ми направиш една услуга?

— Разбира се. Кажи.

— Нали се сещаш за онези неща в мазето, дето все се каниш да подредиш?

Първата реакция на Делрей беше да извика: „Сигурно се шегуваш!“, но после премисли. Всичко, с което разполагаше по случая „Галт“, беше една кръгла нула. Нямаше нищо. Стана, подпря бебето на хълбока си и я последва по стълбата към мазето.