Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Чували ли сте за Центъра за лечение на болести на гръбначния стълб „Пемброк“ в Лексингтън?

— Като че ли да. Не съм сигурен.

Райм беше затрупан с информация за рехабилитация след травма на гръбначния стълб, за нови разработки на лекарства и терапии, но напоследък престана да обръща внимание на потока от материали; случаите, върху които работеше съвместно с полицията и Федералното бюро, не му оставяха много време за допълнително четене, да не говорим за тичане из страната в търсене на нов вид лечение.

— Аз участвах в няколко техни програми. Редица хора от сдружението за подпомагане на хора с наранявания на гръбначния стълб също се подложиха на лечение.

„Сдружението за подпомагане на хора с наранявания на гръбначния стълб“. Сърцето му се сви. С ужас разбра какво се задава.

Но тя отново беше крачка пред него.

— Няма да ви моля да се присъедините към нас, не се тревожете. Не мисля, че ще сте полезен член на организацията — очите й блеснаха иронично. — За каквото и да било.

— Така е.

— Искам само да ме изслушате.

— Това мога да направя.

— „Пемброк“ работи по нова, революционна програма. Те правят всичко.

Райм знаеше, че има много и обещаващи техники за помощ на хора с подобни недъзи. Но проблемът беше фундаментален. Въпреки че нараняванията бяха сериозни и последствията — за цял живот, истината беше, че сравнени с други нелечими заболявания, тези на гръбначния стълб бяха рядкост. Това означаваше, че отпусканите от правителството и изследователските корпорации средства отиваха другаде, за процедури и медикаменти, помагащи на повече хора. Затова по-голямата част от лечебните терапии, обещаващи сериозни подобрения в състоянието на пациентите, оставаха на ниво експеримент и не получаваха одобрението на съответните комисии.

А някои от тях постигаха забележителни резултати. В изследователските лаборатории плъхове с жестоки наранявания на гръбначния стълб се научаваха отново да ходят.

— Имат много добри резултати в лечението веднага след получаване на травмата, но това естествено не върши работа за такива като нас.

Ключът към ограничението на щетите върху гръбначния стълб след инцидент е да се действа веднага с лекарства за предотвратяване на отока и унищожаването на нервните клетки на нараненото място. Но вероятността това да се случи беше много малка, обикновено минаваха часове, ако не и дни, докато се пристъпи към действие.

Като дългогодишни пациенти Райм и Сюзън Стрингър можеха да се възползват само от техниките за поправяне на щетите. Но това опираше винаги до един неподдаващ се на решение проблем: клетките на централната нервна система — онези в мозъка и в гръбначния стълб — не се възстановяват така, както в кожата на пръста ти след порязване например.

Това беше борба, която лекарите от Центъра за лечение на наранявания на гръбначния стълб водеха всеки ден и „Пемброк“ беше в челния отряд. Сюзън му описа впечатляващ брой техники, предлагани от центъра. Те работеха със стволови клетки, опитваха се да пренасочат пътя на нервите, използвайки периферни нерви (всеки нерв извън гръбначния мозък, който може да се регенерира) и третирайки травмите с лекарства и други медикаменти, за да стимулират регенерацията. Дори изграждаха неклетъчни „мостове“ около увреденото място за пренасяне на нервните импулси между мозъка и мускулите.

Центърът имаше също и голямо отделение за протези.

— Беше удивително — говореше Сюзън. — Видях запис на болна от параплегия жена с имплантирано цифрово управление, свързано с голям брой жици. Тя ходеше почти нормално.

Райм се загледа в кабела „Бенингтън“, използван от Галт при първата атака.

Жици…

Сюзън започна да му описва някаква система, наречена „свободна ръка“, и други подобни, включващи имплантиране на стимулатори и електроди в ръката.

— Със свиване на рамото или движение на врата по определен начин можеш да постигнеш координирани движения на ръцете и пръстите. Някои пациенти започват дори да се хранят сами — обясняваше тя. — Лекарите призовават отчаяно пациентите да не ходят при разни шарлатани — разказа ядосано за един лекар в Китай, който прибирал по 20 000 долара, за да пробие дупка в главата или в гръбнака на пациента и да му имплантира тъкан от ембрион. С никакъв ефект, разбира се, освен подлагането на човека на смъртоносен риск, по-нататъшни увреждания и финансов банкрут. Лекарите от центъра „Пемброк“ са завършили престижни световни медицински университети — увери го тя.