Джефри Дивър - Сенчеста зона

Сюзън Стрингър имаше симпатично сърцевидно лице и мелодичен глас. Щом я видяха, в главите на всички присъстващи изникнаха две определения: приятна и мила.

Очите й бяха неспокойни, устните — стиснати, дори когато се усмихваше, лицето й беше съсредоточено, като на човек, който се придвижва из улиците на Ню Йорк, използвайки само ръцете си.

— Къща в Горен Уест Сайд с достъп за инвалиди! Това е огромна рядкост.

В отговор Райм й се усмихна, но усмивката му беше резервирана. Чакаше го работа и тя не включваше разговор със свидетели. Уверенията пред Сакс, че ще разпита лично Сюзън, бяха просто шега.

Но тази жена се бе разминала на косъм със смъртта, била е в смъртоносния капан на Галт и бе оцеляла като по чудо. Може би щеше да му даде полезна информация. И щом тя държеше да се срещне с него, както го бе уверила Сакс, какво пък, той щеше да го преживее. Сюзън кимна разбиращо към Том Рестън, за да му покаже, че знае колко отговорна и трудна е работата на болногледачите. Той я попита дали се нуждае от нещо и тя поклати глава.

— Няма да остана дълго. Вече е късно и не се чувствам много добре.

Очите й бяха хлътнали и напрегнати. Без съмнение ужасната сцена в асансьора тревожеше мислите й.

Сюзън приближи количката си до Райм. Ръцете й бяха в отлична форма. Тя страдаше от параплегия, вероятно имаше нараняване на гръдния кош, в средната или горната част на гръбнака.

— Нямате изгаряния, както виждам? — огледа я той.

— Не. Не изпаднах и в шок. Единственият проблем беше димът от… от мъжа до мен. Той пламна пръв — последните думи бяха изречени шепнешком.

— Разкажете ни какво стана — помоли я Сакс.

Поглед на стоик.

— Наближавахме приземния етаж, когато асансьорът спря. Светлините угаснаха, остана да свети само аварийната лампа. Един от мъжете зад мен се пресегна към бутона за помощ. Щом го докосна, започна да вие и да се тресе.

Тя се закашля. Прочисти гърлото си и продължи:

— Беше ужасно. Човекът не можеше да отлепи ръка от таблото. Приятелят му го хвана, за да му помогне… или онзи се докосна случайно до него. Беше като верижна реакция. И двамата затанцуваха на място. Единият пламна. Косата му… започна да пуши, замириса на изгоряло — Сюзън говореше шепнешком, едва си поемаше въздух. — Ужасно, просто ужасно! Те умираха около мен… Аз изпищях. Осъзнах, че е някакъв проблем с електричеството, затова не исках да докосвам металната рамка на стола си, нито на вратата. Просто седях — тя потръпна и повтори: — Просто седях. После кабината тръгна надолу, извървя последните си сантиметри и вратата се отвори. Фоайето беше пълно с хора. Те ме издърпаха навън… Опитах се да ги предупредя да не докосват нищо метално, но токът вече беше спрян — тя отново се закашля. — Този човек… Рей Галт. Какъв е той?

Райм й разказа накратко.

— Мисли си, че се е разболял от рак заради работата си с електричеството. Търси отмъщение. Но може да има връзка и с екотерористи. Има вероятност да е нает от хора, които са против традиционното производство на електричество. Още не знаем със сигурност.

— И той убива невинни жертви, за да накаже виновните? Какво лицемерие! — извика Сюзън.

— Той е фанатик, дори не забелязва лицемерието — обади се Сакс. — За него добро е това, което той иска. Всичко, което го възпрепятства да изпълни задачата си, е лошо. Тяхната философия е съвсем проста.

Райм стрелна Сакс с поглед. Тя схвана намека и попита Сюзън:

— Казахте, че имате нещо полезно за нас?

— Да. Мисля, че го видях.

Въпреки недоверието към свидетелите, Райм й кимна окуражително.

— Продължете, моля.

— Той се качи в асансьора от моя етаж.

— Защо мислите, че е бил той?

— Защото разля вода на пода. Изглеждаше неволно, но сега разбирам, че е било нарочно. За да подобри връзката.

— Водата, открита от Рон по обувките на жертвите. Точно така. Той се чудеше откъде може да се е взела.

— Беше облечен като работник по поддръжката. С лейка за цветя. Носеше кафяв гащеризон. Усъмних се, защото по коридора няма цветя. Ние в офиса също нямаме.

Линкълн се обърна към Сакс:

— Нашите хора още ли са там?

Според нея трябваше да има някой.

— Но предполагам, че са хората от пожарната. Не от полицията.

— Кажи им да се обадят на управителя на сградата. Ако трябва да го събудят. Да каже дали има работник за цветята. И да проверят охранителната камера.

След няколко минути вече имаха отговори на въпросите: никой не беше наемал човек за цветята, нито от управата на сградата, нито от офисите. А охранителни камери имало само във фоайето с общ план, безполезно показващ „тълпи от влизащи и излизащи хора“, както им докладва един от пожарникарите.