Джефри Дивър - Сенчеста зона

— бойната група включва мъж и жена

— неизяснена връзка между тях и Галт

• Раковоболен; наличие на винбластин и преднизон в големи количества, следи от етопозид. Левкемия

• Въоръжен с армейски колт модел 1911 година, четирийсет и пети калибър

• Маскиран като работник по поддръжката с тъмнокафяв гащеризон. И нещо тъмнозелено?

• Носел е бежови кожени ръкавици

Купър прибра доказателствения материал по пликовете и добави във всеки етикет с данните за пред съда. Сакс разговаряше с Гражданска отбрана за риска от атака по пристанищата в Ню Йорк и Ню Джърси.

Райм и Сюзън Стрингър се оказаха сами. Докато се вглеждаше в бялата дъска, той усещаше изучаващия й поглед. Почувства се неудобно и се обърна към нея, опитвайки се да измисли начин да я подкани да си тръгне. Тя дойде, помогна и се запозна с известния парализиран специалист. Време беше да си обира крушите.

— Вие сте С4, нали? — попита го тя.

Това означаваше, че травмата му е на четвъртия шиен прешлен.

— Да, въпреки че мога да мърдам няколко пръста на ръката си. Но не усещам нищо.

Технически погледнато, той беше напълно „увреден“, в смисъл, че бе изгубил сетивност надолу от мястото на фрактурата. („Непълно“ увредените могат да извършват редица движения.) Но човешкото тяло е истинско чудо и неговото успя да съхрани няколко електрически импулса въпреки преградния огън. Връзката беше лоша, но все пак работеше.

— Но сте в добра форма — каза тя. — Мускулите са стегнати.

Той погледна към бялата дъска и каза отсъстващо:

— Всеки ден правя раздвижващи упражнения и електрическа симулация за поддържане на тонуса.

Райм трябваше да си признае, че обичаше упражненията си. Каза й за своята механична пътека и велоергометъра. Тези съоръжения го раздвижваха, не че наистина се движеше, но все пак поддържаха мускулатурата му и с тяхна помощ успя да си възвърне свободата на движенията в дясната ръка. След инцидента можеше да си служи само с пръстите на лявата.

Можеше да се каже, че в момента е в по-добра физическа форма, отколкото преди инцидента.

Каза й го и от израза на лицето й видя, че го разбира.

— Бих ви поканила на една канадска борба, но…

Райм избухна в искрен смях.

Сюзън изведнъж стана сериозна. Огледа се, за да се убеди, че никой не ги чува и може да говори спокойно, обърна се към него и го погледна право в очите:

— Линкълн, вярваш ли в съдбата?

В света на инвалидите съществува искрено другарско отношение.

Болните често образуват братства — ние срещу останалия свят. Не приближавай! Други си падат по прегръдките. Хей, имаш нужда да поплачеш на нечие рамо? Аз съм тук, приятел. Ние сме заедно в това.

Но Линкълн Райм нямаше време нито за едните, нито за другите. Той беше криминолог, чието тяло случайно не функционираше, както на него му се искаше. Както Амелия Сакс беше полицай с артрит и страст към бързите коли и пистолетите.

Райм не се определяше като инвалид. Болестта винаги беше на втори план. Той беше срещал всякакви „братя“: едни бяха симпатични и мили, други — шегобийци и остроумни, трети — непоносими заядливци. Той преценяваше всеки поотделно, както правеше и с останалите хора.

За него Сюзън Стрингър беше една симпатична и мила жена и той оцени смелостта й да дойде тук от болницата и да помогне, вместо да си отиде вкъщи, да се погрижи за раните си и да си почине от шока. Но с нея не го свързваше нищо, освен повредения гръбначен стълб, затова мислите му вече бяха обратно към случая „Галт“. Надяваше се тя съвсем скоро да се разочарова, когато разбере, че той няма време за нея. Защото беше абсолютно сигурен, че не иска да разговаря с никого за съдбата.

— Не — отвърна малко рязко, — не и в смисъла, който влагате вие.

— Имам предвид, че онова, което ни се струва съвпадение, всъщност е било предвидено да се случи.

— Тогава не вярвам — отсече той.

— Жалко — усмихна се тя. — Но добрата новина за хора като вас е, че има хора като мен и те вярват в съдбата. Смятам, че има конкретна причина да се озова в асансьора по времето на атаката и да съм тук сега — усмивката премина в смях. — Не се тревожете. Не ви свалям — прошепна: — Не търся финансова помощ, нито… тялото ви. Аз съм щастливо омъжена и виждам, че вие също си имате детектив Сакс. Не става дума за това, а за вас.

Той беше готов… всъщност не знаеше за какво е готов. Просто искаше тя да си тръгне, но не знаеше как да я накара. Така че вдигна въпросително — и предупредително — вежди.