Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Малко е високо — отбеляза той, но установи, че няма температура.

После го прехвърли умело от инвалидния стол в леглото. Райм чу думите на Сакс: „Всички имаме температура, Райм“.

От клинична гледна точка това беше абсолютно вярно. Всички имаха. Дори и мъртвите.

Скоро се събуди от някакъв сън.

Опита се да си спомни подробностите. Не успя да си спомни достатъчно, за да прецени дали сънят беше лош или просто странен. Но със сигурност беше напрегнат. И по-вероятно лош, защото целият плуваше в пот, докато вървеше из турбинното помещение на „Алгонкуин“.

Според будилника на масичката беше малко преди полунощ. Сънят беше съвсем кратък и го остави замаян; трябваше му време, за да се ориентира.

Той остави работното облекло, каската и чантата с инструментите след атаката в хотела, но запази нещо от униформата, което сега проблясваше на стола до него: баджа с името и снимката. Загледа се в нея на отразяващата се от уличната лампа светлина. Огледа намръщеното лице на снимката с „Р. Галт“ под нея, а отгоре някак по-приятния за окото надпис:

„Алгонкуин Консолидейтед Пауър“

Енергизирай живота си!

Предвид стореното от него през последните седем дни не можа да не забележи иронията в лозунга.

Легна по гръб и се загледа в мръсния таван на наетата от него стая в Ийст Вилидж. Беше платил наема още преди месец под чуждо име, защото знаеше, че рано или късно полицията ще влезе в апартамента му.

Оказа се по-рано от предвиденото.

Той изрита завивката на земята. Беше мокър от пот.

Замисли се за електропроводимостта на човешкото тяло. Съпротивлението на нашите хлъзгави вътрешни органи беше не повече от 85 ома, което ги правеше силно податливи на тока. Съпротивлението на мократа кожа беше хиляда, дори по-малко. Но на сухата достигаше над 100 000 ома. Ето защо, за да прокара енергията през човешкото тяло, му трябваше ток с високо напрежение, обикновено около 2000 волта.

Потта улесняваше до голяма степен нещата.

Докато изсъхваше, кожата му се охлади и съпротивлението й се покачи.

Умът му подскачаше от мисъл на мисъл: плановете му за утре — какъв волтаж да използва, как да монтира кабелите. Замисли се за хората, с които работеше. И за хората, които го преследваха. Онази жена, детектив Сакс. По-младият полицай, Пуласки. И разбира се — Линкълн Райм.

После мисълта му се отправи в съвсем друга посока: през петдесетте години двама мъже — химикът Стенли Милър и Харолд Юрей от Чикагския университет, провели много интересен експеримент. Създали в лабораторни условия тяхна версия на първична супа и атмосфера, подобна на онази, покривала Земята преди милиарди години. Пуснали електрическа искра в сместа от водни пари, амоняк и метан, имитирайки мълнията, като онази, която се появила на Земята преди стотици хиляди години.

И какво станало?

Два дни по-късно открили нещо потресаващо: в тръбичките на системата имало аминокиселини, така нареченият строителен материал на живота.

Така доказали, че животът се е появил вследствие на електрическа искра.

Малко преди стрелката на часовника да стигне до дванайсет, той съчини следващото си писмо до Анди Джесън и управата на Ню Йорк. После си легна и докато потъваше в дебрите на съня, отново се замисли за електричеството. По ирония на съдбата искрата, създала за част от секундата живот преди много, много години, утре също толкова бързо щеше да го отнеме.

Денят на Земята

„Моля, оставете съобщение.“

Седнал до телефона в дома си в Бруклин в седем и трийсет сутринта, Фред Делрей се взираше отчаяно в телефонния апарат. Не си направи труда да остави ново съобщение на Уилям Брент, вече бе оставил дванайсет.

„Прецаках се“ — не спираше да си повтаря той.

Имаше вероятност човекът да не е жив. При положение, че шибаната фраза на Макданиъл (симбиотична структура) се окажеше вярна, имаше вероятност Галт да е привлечен от Рахман, Джонстън и тяхната „Справедливост за Земята“ като вътрешен човек, за да им помогне да сринат „Алгонкуин“ и цялата електрическа мрежа. Ако Брент бе надушил тази връзка, гадовете щяха да го пречукат без никакво колебание.

„По дяволите! — ядоса се Делрей. — По дяволите всички слепи безмозъчни политици, които дават сили и криле на терористите!“

Но Фред не беше в бизнеса от вчера. Интуицията му подсказваше, че Брент си е жив и здрав. Ню Йорк Сити е по-малък, отколкото хората си мислеха, далеч по-малък от Голямата ябълка. Делрей бе потърсил други контакти със свои информатори и някои от агентите под прикритие, с които работеше. Никой не беше чувал за Брент.