Джефри Дивър - Сенчеста зона

Но не и този път. Този път Ричард Логан нямаше да има този шанс.

— Хайде, дай ми го — подкани той агента от Държавното бюро по разследване и с мъка откъсна поглед от дъската с уликите.

Чу се изщракване.

— Родолфо — извика Катрин, отдалечила слушалката от устата си, — Линкълн е на линия. Ще ви оставя да говорите. Трябва да видя Ти Джей.

— Здравейте, капитане.

— Командире? Какво имате?

— Артуро Диас и четирима от неговите хора работеха под прикритие в бизнес комплекса, за който ви говорих. Преди десетина минути Часовникаря влязъл в сградата, облечен като бизнесмен. Използвал платения автомат във фоайето и се обадил в една фирма на шестия етаж. На срещуположната страна на подадения вчера сигнал за пожар. Както предположихте, сигналът е бил за заблуда. Бавил се десет минути, после напуснал сградата.

— И е изчезнал отново? — извика Райм.

— Не. В момента е отвън, в малък парк между двете главни сгради в комплекса.

— И какво, просто си седи там и диша чист въздух?

— Така изглежда. Провел е няколко телефонни разговора. Но честотата е необичайна или е променена. Така поне ме уверява Артуро. Така че не можем да подслушаме разговорите му.

Райм предположи, че правилата за подслушване в Мексико не са така стриктни като в Съединените щати, щом единствено честотата им пречеше.

— Сигурни ли са, че е Часовникаря?

— Да. Докладваха, че го виждат ясно. Той носи чанта. В момента била на рамото му.

— Така ли?

— Да. Все още не можем да кажем какво има в нея. Подозираме, че може да има бомба. С верижен детонатор. Хората ни са оградили района. Всички са цивилни, но имаме подкрепата и на военните. И отряда по обезвреждане на взривове.

— Къде сте сега, командире?

Чу се смях.

— Много мило от негова страна да избере точно това място. Наблизо е консулството на Ямайка. Те имат защита срещу бомби и ние сме зад нея. Логан не може да ни види.

Райм се надяваше наистина да е така.

— Кога ще влезете?

— Веднага щом хората на Артуро се уверят, че е чисто. В парка има много невинни хора. Деца. Но няма да позволим да избяга. Блокирали сме всички големи пътища.

Вадичка пот залъкатуши по слепоочието на Райм. Той примижа и разтърси глава.

Часовникаря…

Толкова близо.

„Моля ти се, нека този път всичко да е наред. Моля те!“

Стисна зъби, за да прогони надигащия се гняв, че отново трябва да работи по този толкова важен случай от разстояние.

— Добре, скоро ще ви се обадя пак, капитане.

Те затвориха телефоните и Райм си наложи да се съсредоточи отново върху Реймънд Галт. Дали следата беше истинска? Той изглеждаше като всеки друг мъж, наближаващ петдесетте, нито много дебел, нито слаб. И след създадената от него параноя хората несъмнено щяха да започнат да виждат какви ли не неща — висящи кабели, волтови дъги и… самия убиец.

Гласът на Сакс по радиостанцията го стресна:

— Райм, там ли си, ка?

Тя завърши изречението по типичния за полицаите начин при предаване на сведения. Той уведомяваше получателя, че могат да приемат отговора му. В разговорите помежду си Сакс и Райм обикновено пренебрегваха тези формалности, затова използването на знаковата дума разтревожи Райм.

— Тук съм, Сакс. Какво става?

— Току-що пристигнахме. След малко влизаме. Ще те уведомя.

Ториното не беше кола, която можеш лесно да прикриеш, затова Сакс я паркира два квартала по-далеч от района, където беше забелязан Галт.

Училището беше затворено преди година и според визуалната планировка на града скоро щеше да бъде разрушено и на негово място щяха да построят сграда на общината.

— Добро скривалище си е намерил — каза на Пуласки тя, докато приближаваха предпазливо триметровата дървена ограда около училищния двор, покрита с графити, плакати на алтернативни театри, музикални групи и други представления — „Седмият печат“, „Властимащите“, „Боло“. По това време тя вече тънеше в мрак.

Пуласки, който полагаше видими усилия да се концентрира, й отговори с кимване. Трябваше да го държи под око. При огледа на асансьора в Мидтаун се беше справил добре, но беше ясно, че инцидентът пред апартамента на Галт не му дава покой.

Те спряха пред оградата. Дейностите по разрушаването все още не бяха започнали. Между крилата на вратата — две закачени на панти шперплатови платна, свързани с верига и катинар — имаше достатъчно място, за да се промъкнат. Вероятно и Галт бе минал оттук, ако изобщо беше идвал. Сакс приближи до пролуката и надникна вътре. Училището беше цяло, въпреки че част от покрива беше паднала. Повечето стъкла бяха изпочупени, но оттук не можеше да се види какво става вътре.