Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Мел, трябва да се обадиш…

И изгуби съзнание.

Те стигнаха незабелязано до задната част на училището. Все още приведени, затърсиха входове и изходи от сградата. Тогава чуха и първите писъци.

Пуласки обърна тревожен поглед към Сакс. Тя вдигна пръст и се заслуша.

Женски глас. Виеше от болка. Заложница? Или я измъчваше? Дали не беше жената, подала сигнала за Галт? Или друга?

Писъците заглъхнаха. Но веднага след това се чуха още по-ясно. Те ги слушаха цели десет дълги секунди. Сакс даде знак на Пуласки да се приближи. Двамата се долепиха до задната, воняща на урина, стена с ронеща се мазилка и плесен по нея.

Риданията се засилиха. Какво правеше този Галт, по дяволите? Може би жертвата имаше информация за следващата му мишена?

— Не, не, не!

Или Галт се бе отдалечил драматично от действителността? Отвлякъл е служителка от „Алгонкуин“, за да я измъчва, удовлетворявайки жаждата си за мъст. Служителка от ръководния състав или отговорник по далекопроводите. „Боже — помисли си с ужас Сакс, — дали не е Анди Джесън!“ Втренченият поглед на Пуласки я извади от вцепенението й.

— Не… моля те, не! — пищеше жената.

Тя извади радиостанцията и се обади на Хауман:

— Бо, Амелия е, ка.

— Казвай, ка.

— Той има заложник. Къде сте?

— Заложник ли? Кой?

— Жена. Неидентифицирана.

— Разбрано. След пет минути сме при теб, ка.

— Той я измъчва. Не мога да ви чакам. Ние влизаме.

— Имаш ли представа каква е обстановката вътре?

— Нищо повече от това, което вече ти казах. Галт е в средата на сградата на първия етаж. Има четирийсет и петкалибров пистолет. Няма електричество. Токът е прекъснат.

— Е, поне една добра новина. Добре.

Тя затвори и прошепна на Пуласки:

— Давай. Ще влезем от задния вход.

— Ясно — отвърна младият полицай и погледна уплашено към сградата, откъдето продължаваха да се разнасят стонове и писъци.

Сакс тръгна първа по тясната пътека. Асфалтът беше покрит със счупени бутилки, хартийки и всякакви опаковки. Докато газеха през тях, стъпките им вдигаха шум, но те нямаха избор.

Тя се обърна и даде знак на Пуласки да забърза. Продължиха внимателно напред, като се стремяха да пазят тишина, но нямаше как да избегнат скърцането на стъклата под подметките си.

Докато напредваха, късметът неочаквано им се усмихна. За разлика от Райм тя вярваше в късмета. Някъде наблизо бучеше дизелов мотор и заглушаваше шума от стъпките им.

„Понякога на човек му трябва и малко късмет — помисли си Сакс. — Господ знае колко много ни е нужен в момента.“

Том Рестън щеше да направи и невъзможното, но нямаше да изпусне Райм.

Вдигна шефа си от инвалидния стол и го подпря на стената. При атака от автономна дисрефлексия пациентът трябваше да стои прав — в учебниците пишеше за седнала позиция, но Райм беше в стола си, когато съдовете му се свиха, и болногледачът реши да го изправи, за да обърне кръвния поток към земята.

Той знаеше какво да прави при подобни ситуации, дори беше репетирал, когато Райм не беше наоколо, защото знаеше, че шефът му няма да изтърпи една сцена на фалшива тревога. Грабна уверено флакона със съдоразширяващото средство, без дори да погледне натам, повдигна капачето с палец и пъхна малката таблетка под езика на Райм.

— Помогни ми, Мел — извика към специалиста той.

Тренировките не включваха реален пациент; теглото на изпадналия в безсъзнание в момента беше осемдесет и един килограма.

„Не мисли за теглото!“ — заповяда си Том.

Мел Купър дотича веднага и прихвана Райм, докато Том набираше телефонния номер, обект на всекидневни проверки от негова страна. Той лично проверяваше поне веднъж на ден, дали номерът е в списъка за бързо набиране и дали сигналът е добър. След две кратки позвънявания отсреща вдигнаха и след още пет дълги секунди вече говореше с един от лекарите на частната клиника. Линейката беше изпратена на мига. Редовно посещаваната от Райм, за контролни прегледи и специализирана терапия, клиника разполагаше с голямо отделение за лечение на заболявания на гръбначния стълб и два екипа за спешни случаи, необходими за ситуации, при които се налагаше да се действа на място, за да не се губи време за транспортирането на болния.

Райм бе получавал доста подобни атаки през годините, но Том — свидетел на всичките — можеше да се закълне, че не е имало по-остра от тази. Нямаше как да държи Райм в изправено положение и едновременно с това да му мери кръвното, но усещаше, че то е опасно високо. Лицето на шефа му беше мораво, потта се лееше от него като вода. Том можеше само да си представи мъчителната болка в главата, тъй като сърцето, подлъгано от квадриплегията, че организмът има нужда от повече кръв и то по-бързо, помпаше усърдно и предизвикваше допълнително свиване на съдовете.