Джефри Дивър - Сенчеста зона

„Съсредоточи се — заповяда си той. — Имаш работа. Не бива да се излагаш отново. Нямаш право на повече грешки.“

Докато се придвижваше безшумно напред, усети, че не се страхува толкова много. Всъщност изобщо не усещаше страх.

Защото беше ядосан.

Галт беше неизлечимо болен. Добре, съжалявам. Ужасно е, разбирам. Пуласки също страдаше от травмата в главата си, но не обвиняваше никого за това. Галт имаше шанс да се оправи. Напоследък науката направи огромна крачка напред в тази област на медицината: лекарства, технологии, всичко. Но не, това хленчещо лайно стоварваше вината за собствената си трагедия на главите на невинните хора. И, боже мой, какво правеше с тази жена вътре? Тя сигурно притежаваше някаква информация, необходима на Галт за бъдещите му атаки. Или беше лекарка, пропуснала да определи навреме диагнозата, и копелето сега си отмъщаваше.

С тези мисли в главата Пуласки забърза напред. Обърна се и видя, че Сакс чака зад полуотворената врата с изваден и насочен навътре глок. Ръката й бе протегната напред в бойна позиция.

Все по-ядосан на онзи вътре, той стигна до тухлената стена и се прикри. Опря гръб на нея и тръгна към стъпалата за аварийния изход. Стълбата беше много стара, по-голямата част от боята по нея беше олющена и заменена с ръжда. В основата й имаше голяма локва застояла вода и той се спря. Водата заобикаляше ламаринената площадка отвсякъде. Вода… електричество. Но тук нямаше електричество. И нямаше как да избегне водата. Той нагази в нея.

Десет стъпки напред.

Потърси с поглед най-удобния прозорец, за да се промъкне по-бързо и безшумно, с надеждата стълбата и ламаринената основа да не се раздрънчат.

Но като помисли, реши, че бученето на дизеловия двигател ще заглуши скърцането.

Пет стъпки.

По дяволите, той щеше да спре този откачен тип.

Пресегна се към стълбата.

В следващия момент чу пукот и мускулите на тялото му се свиха. Райските врати се отвориха пред него със заря от светлина, изведнъж всичко пред погледа му стана жълто, после бавно почерня.

Застанали един до друг зад училището, Сакс и Лон Селито оглеждаха прочистеното от полицията място.

— Отново капан — измърмори лейтенантът.

— Да — процеди през зъби Сакс. — Галт е свързал един голям генератор в бараката зад училището с металните врати и аварийния изход. Включил е генератора и е изчезнал.

— Аварийният изход. Пуласки е трябвало да мине оттам.

Тя кимна.

— Горкото хлапе. Той…

Един полицай от специалния отряд, висок афроамериканец, се приближи до тях и ги прекъсна:

— Свършихме, детектив. Лейтенант. Вече е чисто. Целият район. Както ни наредихте, не сме докосвали нищо вътре.

— Цифров диктофон ли беше? — попита тя. — Обзалагам се, че е използвал записващо устройство.

— Права сте, детектив. Звучеше като сцена от телевизионно шоу. Имаше и джобно фенерче, провесено през канап. За да изглежда, че някой го държи.

Никаква заложница, никакъв Галт. Нищичко.

— Ще започна огледа след минутка.

— Миналия път не се е обаждал патрулиращият полицай, нали? — попита полицаят.

— Не. Сигурно е действал с мобилен телефон. Обзалагам се, че е с предплатена карта. Ще проверя.

— И е направил всичко това — махна с ръка към училището полицаят — само за да убие някой от вас?

— Да — отвърна мрачно тя.

Полицаят сви устни и се върна при хората си. Сакс набра номера на Райм, за да му разкаже за последните събития в училището. И за Рон Пуласки.

Странно, но отсреща я препратиха директно към гласовата поща.

Сигурно бе получил нови сведения за случая или имаше новини за Часовникаря в Мексико.

Един от членовете на медицинския екип се зададе срещу нея, вървеше с наведена глава, избирайки внимателно пътя си сред боклуците; задният двор на училището сега приличаше на плажна ивица, из която са пръснали десетки кофи с боклук. Сакс тръгна към него да го пресрещне.

— Имате ли няколко свободни минути, детектив? — попита я той.

— Да, разбира се.

Тя го последва по алеята около сградата към изчакващата отстрани линейка. Рон Пуласки седеше на площадката отпред и държеше главата си с ръце. Тя спря за миг. Пое дълбоко въздух и се приближи.

— Съжалявам, Рон.

Той започна да масажира ръцете си, да раздвижва пръстите.

— Не, детектив… — усетил прекалено официалния тон, той спря и се усмихна. — Аз трябва да ти благодаря.

— Ако имаше друг начин, щях да го направя. Но не можех да викам. Мислех, че Галт е вътре. Въоръжен.