Джефри Дивър - Сенчеста зона

— Чу ли за тоя кретен? — попита той Скип.

— За кой от всичките?

Погледът на Скип беше кос, сякаш не гледаше в теб, ако това се наричаше кос поглед.

— Оня с електричеството. Свързал един хотел с мрежата. Хващаш вратата и з-з-з — вече си мъртъв.

— А, за този ли? — засмя се Стип. — С носталгията по електрическия стол.

— Нещо такова. Само че може да те издебне по стълбището, докато се мъчиш да си отключиш вратата, дори и докато си вървиш по тротоара. И в асансьора.

— Да, бе, наистина. Возиш си се най-спокойно и изведнъж засядаш. Натискаш алармата и фют.

— Страшна работа. Или натискаш зеления бутон на светофара. Те са метални. И сбогом, мамо, сбогом, татко.

— Защо го прави?

— Кой знае… Знаеш ли, че хората си напикават панталоните на електрическия стол? И косата им пламва. Понякога ги убива не токът, а огънят. Изгаряш до смърт.

— В повечето щати вече използват смъртоносна инжекция — Стип се намръщи. — Ти и без ток сигурно още се напикаваш в гащите.

Р. К. не му обърна внимание. Съгледа впитата в тялото на Джени блузка и се опита да си спомни кога точно жена му идваше да събере парите от магазина, когато вратата се отвори и в залата влязоха двама мъже. Бяха с униформи на някаква фирма — доставчик, вероятно излизаха от първа смяна, което беше добре, защото щяха да похарчат малко от спечелените сутринта пари.

Веднага след тях влезе един бездомник.

По дяволите!

Чернокож и с мръсни дрехи, човекът заряза празната си пазарска количка на тротоара и нахлу най-нахално вътре. Обърна се с гръб и се загледа през прозореца. Почеса крака си, после повдигна мазната си шапка и се зачеса по главата.

Р. К. улови погледа на бармана и поклати отрицателно глава.

— Хей, приятел — подвикна Стип. — Да помогна с нещо?

— Нещо странно става навън — изсумтя човекът. Замърмори, после повиши глас: — Видях нещо. И то не ми харесва.

И се засмя високо и пронизително. Р. К. реши, че си имат работа с откачен.

— Добре, що не вземеш да излезеш отвън?

— Виждаш ли това? — попита бездомникът. Въпросът му нямаше конкретен адресат.

— Хайде, човече.

Но онзи се замъкна до бара и седна. Извади няколко смачкани банкноти и цял тон дребни монети.

— Съжалявам, брато — каза Скип. — Мисля, че за днес ти стига.

— Не съм пиян. Видяхте ли онзи тип? С кабела?

Кабел?

Р. К. и Чип се спогледаха.

— Ей, хора, страхотии взеха да стават из този град — измърмори просякът и обърна безумния си поглед към Р. К. — Оня шибаняк беше отвън. До уличната лампа. Правеше нещо. Човъркаше из жиците. Вие чухте ли за това? Някой пържи задниците на хората.

Р. К. тръгна към прозореца, минавайки покрай просяка. Той миришеше толкова лошо, че му се повдигна. Погледна към стълба на уличната лампа. Имаше ли прикрепен кабел? Не можеше да каже със сигурност. Изобщо възможно ли беше наоколо да се разхождат терористи? Тук, в Долен Ийст Сайд?

Всъщност защо не?

Ако онзи искаше да убива невинни хора, това място с нищо не беше по-лошо от другите.

Той се обърна към просяка:

— Слушай, човече, я си взимай партакешите и се махай оттук.

— Искам едно питие.

— Няма да получиш — Р. К. се загледа навън. Стори му се, че вижда кабел, жица, изобщо нещо. Какво ставаше? Дали някой не се целеше в бара му? Изброи наум металните части в залата. Тръбата за краката на бара, мивките, топките на вратите, вентилаторите.

По дяволите, тоалетните също бяха метални. Дали токът можеше да стигне до оная ти работа по струята?

— Ти нищо не разбираш, не разбираш! — захленчи бездомникът. С всяка секунда поведението му ставаше все по-странно. — Навън е опасно. Виж сам. Опасно е. Оня задник с жиците… ще остана тук, докато отмине опасността.

Р. К., барманът, Джени, играчите около масата и влезлите преди малко работници — всички обърнаха погледи към прозореца. Игрите бяха прекъснати, Р. К. загуби интерес към Джени.

— Казвам ви, че е опасно. Дай ми една водка с кола.

— Вън! И не ме карай да повтарям.

— Мислиш, че няма да ти платя? Обаче аз имам пари. Я виж, това какво е?

Разнеслата се из целия бар воня от дрехите му стана нетърпима.

Понякога умираш от изгарянията…

— Този гаден електричар, този електричар… — завайка се просякът.

— Излизай веднага! Някой ще вземе да ти открадне проклетата количка.

— Няма да изляза. Не можеш да ме изгониш. Не искам да изгоря като факла.

— Вън!

— Не! — отвратителният просяк стовари юмрука си на плота. — Не щеш да служ… да ме обслужиш — поправи се той, — защото съм черен, нали?